беше някой друг, вече щях да съм те принудил да замълчиш. Окончателно. Престани, Трул. Ние вече сме империя. Преродена империя. Очаква ни война. И затова трябва да знам — ще се сражаваш ли редом до своите братя?
Трул отпусна гръб на грубата стена, изгледа за миг Феар и отвърна:
— Правил ли съм някога друго?
Изражението на брат му омекна.
— Не си. Ти ни спаси всички, когато се връщахме от ледената пустош, и това е подвиг, за който знаят всички, затова гледат на теб с възхита и благоговение. По същата причина, Трул, те очакват от теб насока. Мнозина са тези, които ще вземат решението си, като следят реакцията ти на това, което се случи. Ако видят съмнение в очите ти…
— Нищо няма да видят, Феар. Не и в моите очи. Нито ще открият повод за съмнение в действията ми.
— Това ме успокоява. Императорът скоро ще ни призове. Своите братя по кръв.
Трул също стана.
— Чудесно. Но дотогава, братко, имам нужда от самота.
— Дали тя няма да се окаже опасен спътник?
„Ако се окаже, тогава все едно че съм мъртъв.“
— Досега не се е оказвала, Феар.
— Сега ме остави, Ханан Мосаг — каза императорът и в гласа му се долови неочаквана умора. — И отведи със себе си К’риснан. Всички, напуснете… ти остани, робе. Майен, моя съпруго, ти също. Моля те, иди си.
Тази внезапна покана предизвика смут, но след няколко мига залата беше опразнена и останаха само Рулад и Удинаас. В очите на роба излизането на Майен приличаше повече на бягство, със скована походка, сякаш бе на ръба на истерията.
Щеше да има все повече моменти като този. Внезапни прекъсвания в нормалните процедури. Ето защо Удинаас не се изненада, когато Рулад му даде знак да се приближи и когато видя в очите на императора набъбваща болка и ужас.
— Стой близо до мен, робе — изохка Рулад и цялото му тяло се разтресе. — Припомни ми! Моля те! Удинаас…
Робът помисли за миг.
— Вие умряхте. Тялото ви беше облечено за почетно погребение като кръвен воин на хирот. После се завърнахте. Благодарение на меча в ръката ви се завърнахте и отново сте жив.
— Да, това е. Да. — Смях, който се извиси в пронизващ писък и рязко прекъсна, когато поредният спазъм разтърси Рулад. Той зяпна, сякаш пронизан от болка, и промълви: — Раните…
— Императоре?
— Все едно. Само спомен. Хладно желязо, което се забива в тялото ми. Леден огън. Опитах се. Опитах се да се свия около тези рани. Да се стегна, да опазя онова, което вече бях изгубил. Помня…
Удинаас мълчеше. След като императорът не го гледаше, можеше да наблюдава. И да стигне до заключения.
Младостта не трябваше да умира. Този невъзвратим миг беше за старите. Някои правила не биваше никога да се нарушават и никакво значение нямаше дали мотивацията е състрадание, или хладна преценка. Рулад беше мъртъв твърде дълго, твърде дълго, за да избегне духовната рана. Ако императорът беше инструмент, то този инструмент беше повреден.
А доколко важно беше това?
— Ние сме несъвършени.
Удинаас се сепна. Не отвърна нищо.
— Разбираш ли това, Удинаас?
— Да, императоре.
— Как? Как го разбираш?
— Аз съм роб.
Рулад кимна. Лявата му ръка, облечена в злато, се вдигна и се долепи до дясната, стиснала дръжката на меча.
— Да, разбира се. Да. Несъвършени. Никога не можем да се съизмерим с идеалите, стоящи пред нас. Това е бремето на тленността. — Лицето му се сгърчи. — Не само за смъртните. — Очите му пробягаха за миг към очите на роба, отместиха се отново. — Той шепне в ума ми. Казва ми какво да говоря. Прави ме по- умен, отколкото съм. Какво прави той от мен, Удинаас? Какво прави от мен?
— Роб.
— Но аз съм Тайст Едур.
— Да, императоре.
— Цената на един върнат живот.
— Вие сте Длъжник.
Рулад се присви в стола си, очите му блеснаха с внезапен гняв.
— Не сме едно и също с тебе, робе! Разбираш ли? Не съм от вашите
— Простете ми, императоре. Вярно е. Вие не сте Длъжник. Нито сте роб… Макар че може би изглежда така понякога. Когато ви надвие умората.
— Да, това е. Уморен съм. Това е. Уморен.
Удинаас се поколеба, после попита:
— Императоре, сега той говори ли чрез вас?
Рулад поклати глава.
— Не. Той всъщност не говори чрез мен. Само ми шепне съвети, помага ми да избирам думите си. Подрежда мислите ми — но мислите са си мои. Трябва да са. Не съм глупак. Умен съм. Да, това е. Той само нашепва
— Нищо не сте яли — каза Удинаас. — Нито сте пили нещо. Изпитвате ли глад и жажда, императоре? Може ли да донеса нещо, което да укрепи силата ви?
— Да, бих хапнал. И… малко вино. Намери някой слуга.
— Веднага, господарю.
Удинаас притича до завеската, скриваща прохода, водещ към кухните, и намери един слуга, присвит в коридора на десетина крачки от вратата. Две ужасени очи блеснаха към него.
— Ставай, Вирик. Императорът иска вино. И храна.
— Богът иска да яде?
— Той не е бог. Храна и вино, Вирик. Подходящи за император. И побързай.
Слугата се надигна тромаво, готов да побегне.
— Знаеш как да го направиш — заговори спокойно Удинаас. — Обучаван си за това.
— Страх ме е…
— Чуй ме. Ще ти кажа една тайна. Винаги си обичал тайните, нали, Вирик?
Плахо кимване.
— Работата е следната — заговори Удинаас. — Ние, робите, нямаме причина да се боим. Едурите са тези, които имат причина, а това ни позволява да се смеем зад гърба им. Помниш ли, че си правил това, Вирик? Любимата ти игра.
— П-помня, Удинаас.
— Добре. Сега иди в кухнята и го покажи на другите. Покажи им го и те ще те последват. Храна и вино. Когато си готов, донеси ги до завеската и подсвирни тихо, както правиш обикновено. Вирик, трябва да върнем нещата към нормалното, разбираш ли? И тази задача се пада на нас, робите.
— Пернатата вещица побягна…
— Пернатата вещица е млада и това, което направи, беше погрешно. Говорих с нея и ще говоря пак.
