— Направи Силния Рал на парчета, после влезе ей в оная сграда.
Слугата бързо завъртя очи натам, накъдето сочеше мъжът. Порутен храм, хлътнал в единия ъгъл, острият покрив бе леко килнат на същата страна.
— Това е последният храм на Осите, нали? — изсумтя Бъг.
— Не питай нас.
— Този култ е мъртъв поне от сто години — продължи слугата, загледан навъсено към порутената сграда. Входът, широк и зейнал, с каменен трегер отгоре, навремето беше на три стъпки над уличното ниво. Когато този заден проход беше улица. Сега едва можа да различи десния ъгъл на най-горното стъпало. Като че ли беше затрупано със смет, разместена наскоро. Бъг отново погледна петимата главорези. — А вие какво се спотайвахте тука?
Спогледаха се, после пазачът сви рамене.
— Криехме се.
— Криехте се?
— Онова момиченце… ъъъ…
— Аха. Ясно. — Бъг отново се обърна към входа.
— Почакай, старче. Няма да влезеш там, нали?
— За какво друго ме извикахте?
— Очаквахме да, ъъъ, доведеш градската стража или нещо такова. Може би някой и друг маг.
— Може и да го направя. Но първо трябва да разбера с какво си имаме работа. — Бъг се изкатери и влезе в полусрутения храм. Застоял влажен въздух и дълбок мрак. Миризма на прясно разкопана пръст, после — много смътно — нечие дишане. Бавно и дълбоко. Слугата прикова очи в източника на звука и каза:
— Добре. Доста време е минало, откакто за последен път си вдишвал нощния въздух. Но това не ти дава право да убиваш нещастен смъртен, нали?
Една грамадна фигура повлече крака покрай отсрещната стена.
— Не ме наранявай. Няма да се върна. Те убиват всички.
Бъг въздъхна.
— Ще трябва да се справиш по-добре.
Фигурата сякаш се разпадна и слугата успя да различи движение в тъмното, във всички посоки. Най- малко шест нови, по-дребни фигури, ниски и дълги. Блясъкът на змийски очи се прикова в него по цялата дължина на черната стена.
— Затова значи си избрал този храм. Уви, поклонниците ти отдавна ги няма.
— Може да си мислиш така. — Вече половин дузина гласове шепнеха в хор. — Но грешиш.
— Защо уби онзи смъртен?
— Преграждаше ми пътя.
— Е, след като си вече тук…
— Ще чакам.
Бъг се замисли над последствията, вложени в тези думи. Намръщи се.
— Добре. Но никакви убийства повече. Стоиш тук вътре.
— Ще се съглася с това. Засега.
— Докато онова, което чакаш… дойде.
— Да. Тогава ще убиваме.
Бъг се обърна към изхода.
— Така си мислиш — измърмори под нос, докато излизаше.
Щом се озова навън, огледа отново в тъмното изплашените лица на петимата.
— Разгласете, че никой не трябва да влиза в този храм.
— Само това ли? А стражите? Маговете? А Силния Рал?
— Е, ако много държите на отмъщение, съветвам ви първо да си намерите няколко хиляди приятелчета. Рано или късно сметката ще се плати.
— Чакащия иска от нас да чакаме — изсумтя пазачът.
Бъг сви рамене.
— Най-доброто, което мога да направя. За да се изгони онзи звяр, тук трябва да дойде самият Цеда.
— Ами повикай го!
— За жалост нямам такава власт. Хайде, всички вкъщи.
Подмина ги и продължи по прохода към улицата. Нещата определено започваха да стават сложни. А това изобщо не беше добре. Чудеше се колко ли още същества се измъкват от гробниците. Ако можеше да се съди по думите на Глутницата, не бяха много. Е, поне някакво облекчение.
Все пак по-добре беше да провери сам. Предстоящата среща можеше да почака още малко. Това сигурно щеше да му докара едно здраво хокане, но нямаше как. Краят на Седмия цикъл се очертаваше изпълнен със събития. Зачуди се дали онова пророчество, за преродена империя, е свързано по някакъв начин с кулата на Азата. Надяваше се да не е.
Нощта бе изненадващо тиха. Обичайните тълпи, излизащи по улиците, щом отмине дневният зной, буквално липсваха. Бъг тръгна покрай канала Квилас. Скоро пред очите му изникна Вечният дом. Е, това поне беше успех, напомни си той. Кралският инженер, съвсем намясто наречен Грум1, с неохота и завист им беше връчил кралския контракт, с който на „Конструкции Бъг“ се възлагаше да поемат контрол над укрепването на компрометираните крила на новия дворец. Още по-малко доволен беше, когато Бъг се разпореди старите работни групи да освободят терена, като си приберат оборудването. След това Бъг беше изкарал по-голямата част на другия ден в газене из наводнените тунели само за да добие представа за мащабите на задачата, която предстоеше.
Точно според предсказанието на Техол, скромната компания на Бъг се катереше плашещо бързо нагоре в Търговски уеми. Откакто беше подпечатан списъкът на дяловете, Бъг беше успял да продаде четири хиляди двайсет и два процента от тях и пак да задържи контролния пакет. Разбира се, щеше да поведе колоната на Удавянията, ако измамата се разкриеше.
— Но аз съм готов да поема този риск — беше заявил с широка усмивка Техол. Странен човек беше господарят му.
Наближи стария дворец и сви в кривите улички отзад. Тази част от града изглеждаше буквално безжизнена — никой не излизаше навън. Улични псета спираха да ровят из сметта, за да го изгледат, докато минава. Плъхове се разбягваха по пътя му.
Стигна до стената на квадратната кула и тръгна покрай нея, докато не се озова при входа. Последва кратка пауза, през която насила потисна нервността, обземаща го при всяко влизане в двора. Азатът беше мъртъв в края на краищата. Вдиша дълбоко, бавно издиша и закрачи напред.
Могилите от двете страни бяха странно хлътнали, но не можа да види зейнали ями. Все още. Изостави пътеката. Под краката му запращяха и зацвърчаха насекоми. Туфите трева изглеждаха излинели и гъмжаха от живот.
Стигна до една от могилите. Отсамната й страна я нямаше — на нейно място зееше черна яма, над която лежеше паднало изсъхнало дърво. Отвътре не се чуваше никакво стържене.
Кетъл се показа. В рошавата й сплъстена коса се гърчеха гроздове бели червеи, пълзяха по раменете й. Тя се измъкна и спря да изтупа червеите — странно изящен, чак изтънчен жест.
— Няма го, чичо Бъг. Излязъл е.
— Знам.
— Не го видях. Трябваше да го видя.
Той поклати глава.
— Много е безшумно, Кетъл. И бързо. Трябвало му е само миг, докато си била с гръб. Един миг, не повече. Все едно, аз го срещнах и поне засега няма да безпокои никого.
— Нищо не върви както трябва, чичо Бъг. Трябва ми онзи долу. Трябва да го измъкна.
— Какво му пречи, знаеш ли?
Тя поклати глава и от косата й се посипаха още червеи.
— Сега поне си има мечове. Чичо Брис ги донесе. Сложих ги в могилата.
