— Да, Удинаас. Ти си робът на императора. Имаш това право. Много мъдрост има в думите ти. Мисля, че ще се вслушаме в теб, нищо, че си Длъжник. Ти си… благороден. — Кимна. — Пернатата вещица ни провали…
— Не бъди толкова суров към нея, Вирик. Хайде, върви.
Изчака, докато слугата забърза по коридора, после се върна в тронната зала.
— Защо се забави толкова? — попита сърдито, почти в паника Рулад. — Чух гласове.
— Обяснявах на Вирик желанията ви, императоре.
— Много си бавен. Трябва да си по-бърз, робе.
— Ще бъда, господарю.
— На всеки трябва да се казва какво да прави. Като че ли никой не може да мисли сам.
Удинаас си замълча и не посмя да се усмихне, макар очевидният отговор да му мина през ума.
— Робе, ти си полезен за нас. Ще трябва… да ни се напомня… отново. В неочаквани моменти. И точно това ще правиш за нас. Да, и храна и пиене в подходящото време.
— Да, господарю.
— Сега стой кротко, докато очите ни си починат малко.
И той застана. Да чака. Да гледа. На дванадесет крачки.
Разстоянието между император и роб.
На път към моста Трул Сенгар видя Аквитора. Стоеше на средата на моста, неподвижна като изплашена сърна, с поглед, прикован в пътя, минаващ през селото. Трул не можа да разбере какво е привлякло вниманието й.
Поколеба се. После извърна глава и срещна очите й.
Нямаше думи в това, което си споделиха в този миг. Поглед, започнал колебливо, а после бързо и неизразимо се преобрази в нещо друго. Водени от инстинкта, в следващия миг и двамата прекъснаха тази безмълвна връзка.
Последваха няколко секунди неловка тишина. Трул усети, че се бори с огромна пустота, затаена дълбоко в гърдите.
Серен Педак проговори първа.
— Остана ли някакво място, Трул Сенгар?
И той разбра.
— Не, Аквитор. Не остана място.
— Мисля, че би предпочел да не е така, нали?
Въпросът се плъзна твърде близо до онова безсловесно разбиране, което си споделиха едва преди няколко мига, и той отново видя как в очите й трепна… нещо. Изпита ужас от искрения отговор.
— Служа на своя император.
Искрата в очите й угасна, смени се с хладен поглед, който без усилие се промъкна през преградите му, заби се като нож в гърдите му.
— Разбира се. Простете ми. Твърде късно е за въпроси като този. Вече трябва да тръгвам да придружа Бурук Бледия до Трейт.
Всяка дума беше извиване с този нож, колкото и да изглеждаше безвредна. Не разбираше защо думите — и погледът в очите й — можеха да го наранят така дълбоко и му се искаше да завика. Отрицания. Признания. Вместо това подсили края на това съпричастие с унизително свиване на раменете.
— Лек път, Аквитор.
Само това. И разбра, че е страхливец.
Гледаше я, докато се отдалечаваше. И мислеше колкото за нейното пътуване, толкова и за своя житейски път, с всички грешни стъпки, залитания и лутания по него, без да знае колко важни може да се окажат. Равновесието беше възстановено. Но пътят се бе променил.
Толкова възможности за избор се оказваха невъзвратими.
14.
Нечий глас заговори от мрака:
— Не бих тръгнал по тази улица, старче.
Бъг погледна през рамо, отвърна: „Благодаря за предупреждението“ и продължи.
Десетина крачки навътре в уличката — и му замириса на прясно пролята кръв. Стъпките зад него подсказаха, че пазачът е тръгнал по петите му, сигурно за да прегради пътя му за изход.
— Предупредих те.
— Аз съм този, когото повикахте — каза Бъг.
От сумрака пред него изникнаха още четири фигури, всички — улични главорези. Изглеждаха уплашени.
Пазачът го заобиколи, приближи се и се взря в лицето му.
— Ти ли си Чакащия? Не си каквото очаквах.
— Какво се е случило тук? Кой е убитият и кой го уби?
— Не „кой го уби“ — измърмори един от четиримата застанали пред Бъг. — По-скоро „какво“. Не знаем. Само че беше голямо, с кожа, черна като водата в канала, и с шипове по ръцете. Очи като на змия, сиви и светят.
Бъг подуши във въздуха, за да долови нещо повече освен кръвта.
