— А щях ли да ти кажа, ако беше? Спокойно, не е. Засега поне. Но крои нещо.
— Трудно ми е да повярвам. Техол отдавна престана да крои каквото и да било.
— Ти си мислиш така.
— Нищо не знам, за да предполагам друго, но ти, изглежда, знаеш.
Второто питие на Джерун пристигна.
— Знаеше ли — каза той след като отпи от гъстата лепкава течност, — че Техол все още притежава десетки хиляди акции в имущество, лицензи, стокови вложения и транспорт? Вдигнал си е доста здрави фронтове, достатъчно, за да е сигурен, че никой друг не знае, че продължава да действа.
— Явно не са толкова здрави.
Джерун сви рамене.
— В много отношения Техол тръгна по пътя на Кралската прошка много преди мен, макар и без официална санкция.
— Техол никога никого не е убивал…
Усмивката на Джерун стана зла.
— В деня, в който Уемите се сринаха, Брис, цяла дузина финансови спекуланти се самоубиха. И това сриване беше изцяло и изключително от ръката на Техол. Съвършено, гениално премерено във времето. Той си имаше своя списък, само дето не забиваше ножа в гърлата им. Вместо това ги направи всичките свои бизнес партньори. И ги свлече на дъното…
— Но и той отиде на дъното.
— Но не се самоуби заради това, нали? Това не ти ли говори нещо? Би трябвало.
— Само, че не му е пукало.
— Точно. Брис, кажи ми кой е най-големият поклонник на Техол?
— Ти?
— Не. О, аз съм подобаващо впечатлен. Дотолкова, че съм подозрителен като Ямата на Блудния, след като е започнал отново да разбърква казана. Не. Някой друг.
Брис извърна глава, мъчеше се да реши дали седящият срещу него мъж му харесва. Дали му харесва достатъчно за този разговор. Знаеше със сигурност, че темата никак не му допада.
Обядът им пристигна.
Джерун Еберикт се съсредоточи върху печеното на скара филе върху сребърен поднос, след като поръча трета доза „зъбато мляко“.
На Брис му хрумна, че никога досега не е виждал жена да пие точно от тази гадост.
— Не говоря с Техол — каза след малко той, докато чоплеше гръбнака и костите от бялото месо.
— Презираш го заради това, което направи ли?
Брис се намръщи и поклати глава.
— Не. Заради това, което направи после.
— В смисъл?
— Нищо.
— Водата трябваше да се поизбистри, драги. За да може отново да погледне и да види какво е останало.
— Намекваш за дяволски гений, Джерун.
— Точно. Техол притежава нещо, което Хул няма. Знанието не е достатъчно. Никога не е. Всичко е в способността да направиш нещо с това знание. Да го направиш съвършено. Абсолютно разчетено. С опустошителни последствия. Това го има у Техол. Хул, Блудния да го пази дано, го няма.
Брис вдигна глава и срещна светлите очи на Финада.
— Да не би да намекваш, че Хул е най-големият поклонник на Техол?
— Той е самото вдъхновение за Хул. И точно затова Хул е с Бурук Бледия.
— Смяташ ли да му се противопоставиш на Великата среща?
— Дотогава може да се окаже твърде късно, Брис. При условие, че това ми е намерението.
— А не е ли?
— Не съм решил.
— Искаш война?
Погледът на Джерун остана безизразен.
— Точно този прилив разбърква най-дълбоката тиня. Заслепява всекиго. Един човек с цел може да постигне много в такава мътилка. И рано или късно тя се утаява.
— И хоп: светът се е променил. — Брис не можа да скрие горчивината си.
— Възможно.
— Войната като средство…
— За мирен край…
— Който ще е радост за окото ти.
Джерун избута сребърното плато настрана и се отпусна в стола.
— Какво е животът без амбиция, Брис?
Брис стана, без да е вкусил от станалото на каша месо в платото пред себе си.
— Техол сигурно щеше да ти отговори по-добре на това от мен, Финад.
Джерун му отвърна с усмивка.
— Уведоми Нифадас и Куру Кан, че съм наясно със сложностите около предстоящата Велика среща. И че не съм сляп за необходимостта да ме изкъшкат за известно време от града. Аз, разбира се, съм компенсирал отсъствието си в очакване на триумфалното си завръщане.
— Ще предам думите ти, Финад.
— Съжалявам за загубата ти на апетит, Брис. Рибата беше чудесна. Следващия път ще си говорим за по-несъществени неща. Уважавам те и ти се възхищавам, Защитник.
— А, значи не съм в списъка ти.
— Още не. Шега, Брис — добави той, щом видя физиономията на Кралския защитник. — Но кажи ми, как мога да не се възхищавам на това? Ето как го виждам: историята на това десетилетие за нашия скъп Ледерас може най-сбито да се разбере с достоверно описание на тримата братя Бедикт. А както е ясно, историята още не е приключила.
„Така изглежда.“
— Благодаря ти, Финад, за компанията и за поканата.
Джерун се пресегна и вдигна платото на Защитника.
— Излез през задния вход, ако обичаш — рече и му подаде платото. — В задната уличка живее едно гладуващо момче. Трябва обаче да върне среброто — погрижи се да го разбере. Кажи му, че си бил мой гост.
— Добре, Финад.
— Я ги пробвай тези.
Техол зяпна плетените вълнени панталони, после посегна да ги вземе.
— Кажи ми, Бъг, има ли смисъл да продължаваш?
— Плетенето ли имаш предвид, или жалкото ми съществуване?
— Нае ли екипа си?
Смъкна си ризата и започна да навлича панталоните.
— Двайсет от най-окаяните недоволници, които успях да намеря.
— Жалби?
— До един. И съм напълно сигурен, че всички са законни. Вярно, неколцина може и да са заслужили да ги изхвърлят от занаята.
— Повечето отнемания на сертификат са политически, Бъг. Само се погрижи никой от тях да не е некомпетентен. Единственото, което искаме от тях, е да пазят тайна, а за това жлъчта срещу гилдиите е най-добрата мотивация.
— Не съм съвсем убеден. Освен това имаме няколко предупреждения от гилдиите.
— Лично?
— Донесени съобщения. Засега. Е, лявото ти коляно ще е на топло.
