служеше в полицията и вече бе станал детектив. При това темпо, след още пет щеше да се кандидатира за шериф и Гамбоа щеше да му е подчинен. Беше приятен на вид, образован, говореше добре — принадлежеше към малцинството, на което сегашният му шеф не се доверяваше. Но въпреки всичките си предразсъдъци, Гамбоа харесваше Нокс. Освен всичко друго той беше находчив, всеотдаен и боравеше с пистолета с непоклатима прецизност.
— Според полицията от Виктърсвил, децата с велосипедите са видели кучето да гризе ръката някъде зад онези хълмове — каза Гамбоа.
Нокс потрепери като си представи как някакъв помияр разкъсва плътта на мъртвото момиче. Дори и след четири години, през които почти ежедневно бе гледал кървища, не се чувстваше добре при вида на насилието. Все още не можеше да разбере как шефът му беше в състояние да яде поничка в закусвалнята на Дени и в същото време да разглежда фотоси на облени в кръв мъже и жени, с рани като сплескан домат на гърдите.
Гамбоа погледна още веднъж картата на коленете си и каза:
— Тръгни по „395“ към Навахо.
Нокс излезе от булевард „Палмдейл“ и тръгна по шосе номер 395. След няколко мили Гамбоа направи знак с ръка.
— Някъде тук. Казаха, че трябвало да видим табелка, на която пише „Гомес“.
— Там ли да свия?
— Не. Продължаваш до първата юка и тогава.
— Добре — кимна Нокс. Той не правеше разлика между юка и конска каруца.
— Намали — каза Гамбоа. — Тук е.
— Как така? Тук?
Нокс се наведе към шефа си, за да види за какво става дума. Навсякъде наоколо се простираше пустинята — изсъхнали ниски храсти, тук-там опасни на вид кактуси и пясък, безкраен пясък. Беше отраснал в Детройт и бе свикнал да живее във вдъхващата увереност какавида на големия град — сгради, улични табели, хора.
— Просто изкарай проклетия джип от пътя, колежанино. В Мохаве има само трийсет-четирийсет неща, които могат да те убият.
— Мразя тези обиколки из пущинаците — промърмори Нокс и излезе от пътя.
Заподскачаха в джипа с двойно предаване, който заръмжа по неравностите. Това не беше път. Просто някакъв пустинен плъх бе минавал с колата си оттук достатъчно често, за да изпомачка храсталаците и да остави следи в пясъка. По тези места се срещаше подобна порода пустинни плъхове. Те намираха отнякъде стара каравана, паркираха я насред пустинята и я обявяваха за свой дом. Освен това често гледаха по четири-пет подивели кучета.
— Какъв ли маниак живее тук? — учуди се Нокс.
— От тези, които не се интересуват особено от човешкия род — отвърна Гамбоа, надвесил глава през прозореца, за да следи за дупки, камъни и всичко останало, което можеше да превърне осите на джипа в парчета старо желязо.
След около стотина метра пътят стигна до разчистена площадка. Двама униформени полицаи от Сан Бернардино стояха пред една каравана и разговаряха с някакъв човек, облечен в дрипави работни дрехи, който вонеше така, че Гамбоа усети още от джипа. Докато разговаряше, човекът надигаше бутилка.
— Том Гамбоа. Това е партньорът ми Емъри Нокс. — Гамбоа не изчака, за да чуе техните имена. — Открихте ли нещо?
— Не много — отвърна единият униформен. Той беше дебел мексиканец, чието шкембе висеше над колана. — Кучето на този тип измъкнало отнякъде женска ръка.
— Значи не знаете къде е трупът?
— Не — каза мексиканецът и посочи неопределено към пустинята наоколо.
— Това място е доста просторно.
— Ами обитателят му? Той нищо ли не знае?
Полицаят поклати глава.
— Кучето е по-умно от него.
— Страхотно! Как му е името?
— Дарил Хигинс.
— Добре — махна с ръка Гамбоа. — Ние ще поемем нещата.
Мексиканецът погледна партньора си — кльощав алкохолик с мораво лице, и намигна. Шефът им ги бе изпратил да „придружат“ техни колеги от Ориндж каунти, докато претърсят околността, което би отнело целия следобед. При това положение те можеха да си позволят тричасов обяд и няколко бири, без никой да забележи.
— Както искате, сержант — каза мексиканецът. — Приятно прекарване.
Двамата усмихнати полицаи се качиха на патрулната кола и заподскачаха по пътя, вдигайки облак прах.
— Кажи сега за кучето — обади се Гамбоа. — Когато двамата полицаи са дошли, то е гризело човешка ръка. — Той посочи торбата, която бяха предали на Нокс.
— Само знам, че обича да се разхожда ей натам. Има няколко захвърлени трошляци…
— Трошляци?
— Аха. Коли. Стари коли. Пълно е с плъхове — добави той и посочи към храсталаците.
— Плъхове?
— Аха. Колкото котки са. Затова кучетата обичат да ги гонят.
— Добре. Къде каза, че са тези трошляци?
— Ей там. Право през онези храсталаци.
Мъжът се приближи до Гамбоа и посочи едно място, което с нищо не се отличаваше от околния пейзаж. Дъхът му, вонящ на мърша, нахлу в ноздрите на Гамбоа и той задържа дишането си, докато не се отдалечи на пет метра от човека.
— Ще проверим — кимна сержантът и се обърна към Нокс. — Взе ли лопатите?
— Да — отвърна Нокс и му подаде едната.
Гамбоа я нарами и тръгна към храсталаците. Партньорът му го последва, стиснал лопатата като копие, с поглед, забит в земята.
Тръгнаха през пустинята, препъвайки се в оформените от вятъра купчинки пясък и ниските растения. След неколкостотин метра забелязаха затънала в пясъка кола. Малко по-нататък имаше още няколко подобни останки. Изкачиха се по дюната и се оказаха сред гробница за старо желязо.
Кучето, което ги следваше през цялото време, веднага започна да души около една от колите. Гамбоа и Нокс покопаха малко край нея. След това животното се отдалечи и започна да рови с лапа край голям камък.
Двамата го прогониха и отново уловиха лопатите.
Това продължи няколко часа. Най-накрая се отказаха и се върнаха при караваната на Дарил Хигинс. И там, в сянката на газовата бутилка, видяха кучето, което дъвчеше друг къс човешка плът.
— По дяволите! — изруга Гамбоа, приближи се и изби месото от зъбите на ръмжащото животно.
— А, ето ви — обади се Дарил и излезе от караваната. — Този път видях откъде дойде. — Той отново се приближи и сержантът пак престана да диша. — Виждаш ли онова възвишение там?
Полицаите се отправиха към хълмчето на хоризонта.
Слънцето щеше да залезе след малко. Облаците, надвиснали над планините в далечината, горяха. Гамбоа знаеше, че трябва да бързат.
Веднага след залеза щеше да стане тъмно като в рог — след няколко минути. Намираха се в пустинята.
На едно място Нокс се спъна и падна на колене и лакти.
— Хайде, колежанино — подкани го Гамбоа. — Повече няма да почиваме.
Стигнаха до върха на хълма и Нокс се огледа.
— Оттук се вижда караваната — каза той и засенчи очите си с длан. — Трябва да търсим някъде наоколо.
