— Закъсня — отбеляза Шон.
— Разбира се, че ще закъснея! — изръмжа Мак. Пухтеше като старо куче, което е тичало. — Трябваше да паркирам чак на шибаната „Дейна“ и да се довлека оттам пеша.
— Нали ти казах да ползваш паркинга за посетители отзад?
— Да, много хубаво, само дето в него никога няма свободни места. По крайбрежието има петдесет къщи и само шест скапани места за паркиране!
Той захвърли якето си и се огледа, сякаш никога досега не бе влизал вътре. Къщата на Шон беше типична за Южна Калифорния. Целият под беше покрит с черга, изплетена от въже. На всеки шест месеца той я вдигаше и измиташе навън половината плаж. Съгъваемото канапе, което можеше да се превърне в широко легло, сега бе издърпано от обичайното си място в ъгъла и препречваше вратата. На различни места покрай стената бяха сбутани още три единични кревата, върху които се търкаляха огромни възглавници. До един от тях висеше лампа с формата на езическо божество. Декора допълваха пръснатите навсякъде плажни принадлежности — две-три фрисбита, парчета изхвърлено от вълните дърво, пепелник от мидена черупка, причудливи буци вкаменена лава, дъска за сърф.
Завесите бяха от рибарска мрежа, накичени с пластмасови морски звезди, а старите столове бяха от палмови листа. Мак бавно се обърна и изгледа почти стъписано плажните одежди на Шон — крещящите бермуди, избелялата фланелка.
— Дявол да го вземе, Барет — каза той, — питам се защо не устроиш кантората си на самия плаж? Така ще ти е по-лесно. И без това наоколо няма къде да се паркира… Защо не наемеш помещение на някое човешко място, като всички други?
Шон отиде в кухнята, сгъна с мъка дюшека, натъпка го в килерчето и бързо затръшна вратата, преди да е успял да излезе отново. След това мушна глава в хладилника, извади кутия бира и я хвърли на Мак.
— Ето. Изпий това и се успокой. Чака ни много работа.
Мак се вкопчи в бирата като удавник и се стовари върху канапето, което препречваше вратата. То простена под тежестта му. Шон му хвърли бележник и химикалка.
— Записвай. Доста неща имам за теб. Най-напред ще поговориш с близките на Робин. Искам да разпиташ майка й и да разбереш дали като малка е създавала проблеми. Дали е бягала от дома или нещо подобно.
Разбери кои са били приятелите й и поговори с тях. Преди да изчезне се е движела с Къртис, така че ще е от полза да разберем какви са били отношенията помежду им. Но не се занимавай с Кари Робинсън. Вече говорих с нея.
Мак отметна глава назад, пресуши бирата и отиде в кухнята, за да вземе още една.
— Освен това — продължи Шон, — Чад спомена, че нейни приятели от Холивуд са я търсели, вероятно, за да си приберат някакви пари, които им дължала за наркотици. Не знаеше имена, но може би от майка й ще успееш да разбереш за кого е работела. Започни оттам. Това с наркотиците ми допада. Те карат хората да вършат ирационални неща… например да изчезнат, без да оставят никаква следа. Ако убедим съдебните заседатели, че Робин е била непредсказуема в поведението си, няма да им е много лесно да хвърлят Чад в затвора.
Мак кимна и седна с новата бира в ръка.
— Трябва да разнищим и Франк Джонсън — продължи Шон. Беше сгънал босите си крака на стола и седеше върху петите си. — Той твърди, че Чад го е помолил да го отърве от колата на Робин, спомняш си, нали?
— Да — кимна Мак.
— Лежал е в затвора и друг път. Провери дали не е бил арестуван след изчезването на Робин. Може би се опитва да се спазари с ченгетата.
Имам чувството, че Гамбоа насажда в малкия му ум някои странни идеи.
— Не е изключено — отбеляза Мак и отпи жадно от бирата. — Но колата на Робин наистина е била у него. Как я е взел, ако не му я е дал Къртис?
— Престани да разсъждаваш като ченге, Мак. — Шон вдигна ръка към него. — Нашата работа не е да даваме отговори на въпросите, а да поставяме нови. Провери дали този тип има причина да лъже. Ще тръгнем оттам.
— Да, така е — съгласи се Мак и опря месестите си ръце на облегалката на канапето.
— Знаеш ли, Мак, има нещо, което ме безпокои.
— Какво е то?
— Според полицейския доклад, приятелката й Кари Робинсън е казала, че вечерта преди изчезването си Робин е присъствала на някаква среща в кантората на фирмата до седем часа. Не била пила нито капка през целия ден. А след половин час се оказва на плажа почти мъртво пияна.
Хлапетата нямат причина да лъжат. Как е успяла да се натряска толкова бързо? Трябва да е смукала като пиявица. Искам да знам какво всъщност се е случило на тази среща.
— Добре. Кой друг е присъствал?
— Картър, бащата на Кари Робинсън, и един тип на име Джон Крюгер. Той е президент на строителна фирма — „Ларами Хоумс“. Аз ще поговоря с Картър. Познавам го доста добре. Бил е съдружник на Спан. Ти разпитай Крюгер.
— Добре — кимна Мак и се наведе напред. — Мислиш ли че Кари Робинсън е излъгала?
— Не. Няма причина да лъже. — Мак погледна през прозореца. Вятърът бе твърде силен за сърф — над вълните се носеха пръски пяна. — Все пак Крюгер и бащата на Кари са последните, които са видели момичето живо.
Не е изключено и да си спомнят нещо.
— Така е.
— Разбира се, може да се окаже и че сме си губили времето.
— Защо?
— Гамбоа е намерил труп, заровен в пустинята — отвърна Шон.
Представяше си физиономията на полицая, когато съобщава новината на прокурора. — Според съдебния лекар трупът отговаря на общото описание и възрастта. Ще го идентифицират окончателно, когато сравнят зъбите със зъболекарския картон на Робин.
— Е, и? По онези места намират по сто трупа в годината. Това нищо не значи.
Шон се обърна към Мак. Лампата зад него осветяваше рижата му коса като ореол.
— Франк Джонсън, онзи с колата, живее на около миля от мястото, където са намерили трупа — каза той. Това не беше добра новина.
— О-хо-о!
— Да, „о-хо“. — При едно обвинение, изградено на базата на косвени доказателства, подобен факт можеше да се окаже съществен аргумент. — Както и да е. С тези неща ще се занимаваш поне два дни.
— Да. Ако не ям и не спя. Като стана дума за ядене, ще имам нужда от малко джобни пари, приятел. Няма начин да чакам края на делото, за да ми възстановят разходите. Можеш ли да ми помогнеш?
— Разбира се.
— Имам нужда от малко пари в момента. Ще ме подкрепиш ли с някой и друг долар?
— Колко ти трябват?
— Две хиляди мисля, че ще стигнат.
Шон се вгледа в него и поклати глава. Мак доби смутен вид.
— Ей, трябва да платя и някои стари сметки.
— Ще видя какво мога да направя — кимна Шон и прекрачи канапето, което запречваше вратата. Когато се върна с чека, телефонът звънеше.
— Сигурно е Скот — реши той. — Трябваше да се уговорим за среща с Бъргър.
Шон прескочи канапето отново и изтича до бара.
— Шон Барет. Мога ли да ви помогна?
— Зависи — отговори един глас и се разнесе смях. — Ти ли си адвокатът дет’ защитава Къртис? — звучеше дрезгаво и имаше силен акцент.
По дяволите, помисли си Шон, вече се започва. Винаги, щом се заемеше с някое нашумяло дело, каквото и да е, стига да са го показвали по телевизията, започваха и подобни обаждания. Надушваше ги
