изпратих я да се прибира и повече не я видях.
— Случи ли се нещо необикновено онази вечер?
— Не, нищо.
— Тя пи ли?
— Не. Нито капка. Аз, баща ми и Крюгер изпихме по чашка, но не и тя.
Как тогава, помисли си Шон, само след около час се е оказала мъртво пияна на плажа? Значи след тази среща се е случило още нещо.
— А известно ли ти е да е вземала наркотици?
— Не е. Сигурна съм. Когато се върна в Нюпорт, беше сериозно пристрастена към кокаина, заради Поуп. Тежеше двайсет кила с мокри дрехи и се бе запътила към нищото със сто километра в час. Но се отърва съвсем сама. Никакви клиники и психоаналитици. Просто си каза, че трябва да престане и престана. Дяволски се гордеех с нея. — Кари се подпря на парапета. — Това е другата причина за яда ми. Всичко в живота й започваше да се нарежда и…
От вратата на салона надникна висок, чернокос мъж и прекъсна разговора им.
— Кари, ела. Чакаме те да ни посвириш на пиано — каза той и махна с ръка.
— Добре, идвам — отвърна Кари и сви рамене. — Задълженията на домакиня.
— Разбирам — кимна Шон.
— Ще можем ли да поговорим по-късно?
— Разбира се.
Проследи я с поглед и на лицето му заигра широка усмивка. Щом като Кари Робинсън заставаше на тяхна страна, може би по-лесно щеше да помогне на Чад Къртис. Една уважавана адвокатка, приятелка както на жертвата, така и на обвинения в убийството й, би могла да опровергае доста вестникарски клюки, лъжи и слухове пред съдебните заседатели.
Взе пълна чаша и застана на кърмата, за да наблюдава лодките. Беше красива нощ. През последните няколко дни вятърът не преставаше, така че смогът над града бе изчезнал. Звездите бяха ярки. Яхтата на Картър мина покрай Лидо, влезе в канала „Райн“ и мързеливо заобиколи старата консервна фабрика и доковете, където някога работеше баща му като корабен електротехник.
— Хайде, татко! Не можеш да управляваш това нещо! — извика женски глас и откъсна Шон от мислите му.
Яхтата се плъзгаше в опасна близост с кейовете край фабриката. Видя ръждясалите им железни подпори, покрити с водорасли, и черните изгнили талпи само на метри от борда.
— Ти ще кажеш, че не мога! — извика мъжки глас.
Шон отстъпи назад и се обърна. В сянката на мостика забеляза да се боричкат мъж и жена.
— Има ли кой да ми помогне?! — извика жената с нотка на отчаяние в гласа.
Шон се спусна нататък и бързо се изкачи на мостика. Горе завари Кари, която се мъчеше да удържи баща си.
— Поне ме остави на руля! — каза тя.
Картър Робинсън бе напълно пиян. Шон веднага си даде сметка, че е безпредметно да се спори с него в това състояние.
— Дявол да го вземе, това е собствената ми скапана яхта! — изръмжа Картър и я отблъсна от себе си.
„Поко Буено“ беше само на сантиметри от привързаните на кея лодки.
Картър му бе достатъчно симпатичен, за да не иска на сутринта да се свести в ареста, задето е потопил двайсетметрова яхта в пияно състояние.
— Картър — каза Шон и го потупа по рамото. Когато той се обърна с лице към него, стовари солидно кроше в брадичката му. Краката на Картър се огънаха, раменете му се отпуснаха и тялото му се стовари тежко на пода.
Шон бързо изтича напред и и пое управлението. Намираха се на косъм от една яхта, която струваше не по малко от шест-седем милиона. Прецени, че ако завие прекалено рязко, има опасност да се блъсне в някоя от другите минаващи наблизо лодки и затова даде пълна газ и завъртя руля докрай. Завъртяха се почти на място. Когато видя пролука, отново вмъкна „Поко Буено“ във върволицата на останалите.
Кари се опитваше да вдигне баща си върху тапицираната пейка в задния край на мостика и Шон отиде да й помогне.
— Съжалявам — промърмори той и изсумтя, докато вдигаше Картър. — Канеше се да потопи яхта за няколко милиона.
Кари погледна пияния си баща. Езикът му се бе показал навън и на горната му устна имаше лига.
— Нямаше друг начин — съгласи се тя и мушна под главата му спасителен пояс. — Можеш ли да поемеш управлението за малко? Ще повикам някого, за да го свалим долу.
— Няма проблем — отговори Шон и отново застана зад руля. Беше във възторг от възможността да управлява отново такава яхта. Отдавна не беше го правил. През цялото си детство бе мил палуби, боядисвал мачти, стъргал корпуси — всякакви подобни работи, които му намираше баща му. Това бе още едно от нещата, които щеше да помни вечно — гниещите рибешки вътрешности в морето, пърпоренето на дизеловия двигател, плискането на водата по палубите. Когато беше на тринайсет, караше лодки в пристанището и около доковете, за да прибира собствениците им от гуляите. На шестнайсет вече му поверяваха ферибота през лятото, а през почивните дни плаваше с някои от най-известните спортни риболовни яхти в околността — „Дорадо“, „Джокър“, „Уаху“ — модерните двайсет-трийсетметрови убийци на рибата в района.
След няколко минути Кари се върна с двама добре сложени мъже. Те отнесоха Картър, който продължаваше да стене с олигавена уста. Кари остана при Шон.
— Наистина ли мислиш, че може да е жива? — попита най-накрая тя, с лъч на надежда в гласа.
Шон я погледна.
— Колкото основания имам да мисля, че е мъртва, толкова имам да мисля и че е жива. На теб как ти се струва?
— Бяхме много близки с Робин. Не мога да разсъждавам трезво. Сега само се моля.
Яхтата се движеше на двигател, но Шон имаше чувството, че е на платна. Беше чудесна лодка. Витлото се въртеше, като че ли се стремеше да ти угоди, носът пореше водата като цип в коприна, двигателят сякаш се молеше за повече газ. Минаха покрай яхт клуба, Чайна Коув, заобиколиха остров Балбоа и отново се върнаха към задния залив.
Идеята беше да продължат с останалите лодки покрай шамандурата и да се върнат назад, но Шон сви към залива. Когато наближиха моста на магистралата, той свали хидравличната мачта, за да не се удари в бетонения свод. Чуваше боботенето на колите отгоре. Скалите на залива се издигаха от двете страни на „Поко Буено“. Цветните светлини, с които бяха окичени скъпите къщи, накацали отгоре им, блещукаха. Шон се облегна и вдигна поглед към звездите.
— Кога се запознахте с Робин? — попита той, повече от учтивост, отколкото от истински интерес.
— О, Боже! Още в началното училище. Преди сто години! — Тя му се усмихна. — Всички момчета тичаха след нея, но кой би могъл да ги обвини? Тя имаше най-чистосините кристални очи и най-буйната руса грива. Разбира се, завиждах й безумно. — Докато говореше, ръцете й танцуваха върху арматурното табло. — Колкото и да я мразех, веднага си допаднахме. Никой не би могъл да мрази Робин. Беше пълна с живот.
— Трябва да сте били страхотни двете — отбеляза Шон. Представи се двете красавици — едната руса, другата кестенява — да се разхождат с ягуара на татко из града. По колко различни пътища бяха поели впоследтвие!
— И още как! Какви неприятности си навличахме! — усмихна се Кари.
— Познаваш и Чад от училище, нали? — попита Шон и вдигна поглед.
— Че кой не го познаваше? Чад и Робин бяха двойката в училище. Тя беше кралицата, а той — полузащитникът на футболния отбор.
— Звучи ми като сценарий за телевизията — отбеляза Шон сухо. Все още не бе виждал подобни знаменитости, за които всеки уважаващ себе си прокурор да не може да изрови някой и друг нелицеприятен детайл.
— Нали? — каза Кари и вдигна очи. — Ето защо е толкова тъжно, ако той… ако тя е мъртва.
