Разбира се, когато беше малък, районът се смяташе за работнически и я продадоха едва за 14 000. В Лидо или Бейшорс се намираха летните резиденции на богатите — кинозвездите и нефтените магнати от Средния Запад. Някога полуостровът беше гетото на Нюпорт. Там живееха рибарите и хората, които обслужваха баровете и ресторантите и поправяха кадилаците на заможните — хората, на които се гледаше като на слуги.
Но този стар Нюпорт сега съществуваше само на фотосите, окачени по стените на някои кръчми. Когато пазарът на недвижими имоти се бе утроил само за една нощ някъде в средата на седемдесетте, много от местните хора продадоха имотите си и се преместиха другаде, а след това вече никой не познаваше дори съседите си. „Новият Нюпорт“ — както често го наричаха малкото останали коренни жители, сега бе претъпкан с огромни резиденции, пластични хирурзи и магазини за скъпи кожи.
Картър живееше в сива дървена къща на самия бряг. Беше една от богаташките резиденции в Лидо, построена през двайсетте години от някакъв нефтен магнат от Оклахома, който прекарваше зимите в Нюпорт.
През шейсетте Картър я бе купил за 100 000 долара, а двайсет години след това струваше поне три милиона.
На вратата имаше табела: „Весела Коледа. Влизайте направо“. Шон отвори вратата и премина през натъпкания с антики вестибюл, през който се излизаше на пристана. През плъзгащата се стъклена врата се виждаше яхтата на Картър — двайсетметрова красавица с палуба от избеляло тиково дърво и сини въжета. На носа се вееше флагът на Нюпортския яхт клуб, а отдолу върху блестящия бял корпус със златни букви бе изписано името „Поко Буено“. Шон бе работил на такава яхта, за да се издържа, докато учеше в университета в Сан Диего. Все още смяташе, че онези дни са били едни от най-щастливите в живота му — едно лято дори преминаха през Панамския канал.
Видя Картър да мъкне към лодката каса уиски. Беше напуснал фирмата преди Шон да постъпи в нея, но двамата се бяха срещали по най-различни поводи — коледни празненства, професионални семинари, светски събития. Макар и да беше само с пет години по-млад от Спан, Картър Робинсън не изглеждаше и на половината от възрастта си.
Поддържаше външния си вид срещу много пари, а коремът му все още бе плосък благодарение на Нюпортския атлетически клуб, който посещаваше ежедневно.
— Шон, как си, приятелю! — изрева той, когато го видя и остави на земята касата уиски.
— Благодаря, добре — отговори Шон и стисна ръката му.
— Аз не мога да се оплача, а и да се оплача, няма кой да ме чуе — разсмя се Картър и тупна Шон по рамото. Макар и да не беше от едрите, смехът му беше гръмогласен, а по олюляването му с касата уиски в ръце, можеше да се съди, че сериозно е намалил съдържанието на някоя бутилка с четирийсетградусов алкохол. Все пак, както и много други познати на Шон адвокати, Картър се справяше с пиенето със същата увереност, с която отблъскваше атаките в съда.
— Къде се губиш? Купонът започва. Почти сме готови за отплаване.
Шон знаеше, че Картър ще иска тази вечер да направи своя тур за овации в залива и се радваше, че не го изпусна.
— Не мога да се оправя — каза той.
— Какво? — Картър вдигна ръце, сякаш го бяха обидили.
Шон отвори малката портичка, за да мине домакинът му.
— Делото „Чад Къртис“ ме влудява.
— Колко мразя криминалните адвокати! — засмя се Картър. — Вечно са сериозни. Трябва да се занимаваш с фирмени дела като мен. Ще печелиш щури пари, само за да прехвърляш документи.
— Тъкмо затова се занимавам с криминални дела — възрази Шон и махна косата от челото си. — Мразя бумащината.
Картър сви рамене.
— А как е Джонатан?
Качиха се на кея. Тъмносинята вода се виждаше в процепите между бялобоядисаните дъски.
— Добре е. Все още идва на работа в шест и четирийсет и пет и си тръгва по тъмно.
— Някои неща никога не се променят, нали? — Картър остави касата с уиски на кея и се обърна към Шон. — Момче, и през ум не би ми минало, че ще ти позволи да се заемеш с това дело. Тази скръндза!
— Той не ми позволи — отбеляза Шон.
Картър го изгледа учудено.
— Нали ми каза, че си се заел?
— Напуснах фирмата.
— О, разбирам — поклати глава Картър. — Е, „Спан, Макгроу и Нюсъм“ и без това не е място за адвокат по криминални дела. — Той улови Шон за ръката и изведнъж стана сериозен. Алкохолът подхвърляше мислите му насам-натам като хвърчило без опашка. — Съжалявам — добави той с тържествен тон, — но трябва да ти го кажа. Бих се радвал, ако клиентът ти прекара най-добрите години от живота си в „Сан Куентин“.
Робин беше свястно момиче.
Шон се изненада, че дори и такъв опитен адвокат е готов да обяви някого за виновен само въз основа на слуховете, пуснати в пресата и клюките в града.
— Сигурен съм, че Робин е била свястно момиче — каза Шон. — Искам да поговорим за нея, когато имаш време тази вечер.
— С радост ще ти помогна с каквото мога, но честно да ти кажа, мисля, че си губиш времето. Всъщност не познавах Робин много добре. Виждах я само в кантората. Понякога се отбиваше тук, когато с Кари бяха съученички, но оттогава не е идвала.
Шон трудно би повярвал, ако не бе виждал как съдружниците в „Спан, Макгроу и Нюсъм“ се отнасяха към секретарките и чиновниците, а дори и към някои от адвокатите — все едно че бяха част от мебелировката.
— Беше секретарка на Кари. Трябва да говориш с нея.
— Вече го направих.
— Е, и?
— Не беше много отзивчива.
— Опитай пак. Шокът от убийството вече е преминал и може би ще се съгласи да поговорите.
— Да, може би — кимна Шон, но знаеше, че е безполезно да опитва.
Още в началото на кариерата си бе разбрал, че обвиняемите и свидетелите често променят решенията си. Понякога това се дължеше на объркване — куршумите, забиващи се в плътта със свръхзвукова скорост, сирените, изтезаващи тъпанчетата на ушите им, щракането на белезниците, озъбените стоманени челюсти на присъдата, перспективата да прекарат в затвора повече време, отколкото са живели преди това.
Но беше готов да се обзаложи на всичко, че Кари Робинсън не би променила своето — още в самото начало бе приел като неизбежна даденост, че ще може да разговаря с нея само в качеството й на свидетел на обвинението в съдебната зала.
Картър отново вдигна касата с уиски.
— Е, стига сме говорили за работа. Време е да се повеселим. — Смехът отново се върна на лицето му.
Качиха се на задната палуба, където имаше маса с храна и напитки.
Беше пълно с гости и макар че бе едва шест часът, веселието бе набрало солидна скорост. Свиреше музика, хората пиеха и танцуваха.
Шон погледна дрехите си — памучни панталони и риза на цветя. Мъжете на борда носеха официални костюми, а жените — вечерни тоалети. Той приличаше на човек от екипажа.
Последва Картър до препълнения салон и спря край вратата. След малко сред тълпата зърна Кари Робинсън, с прилепнала червена рокля, която скриваше само горните десет сантиметра от красивите й бедра. Тя сложи чашата си с шампанско на пианото, прегърна един току-що дошъл мъж, целуна го по бузата и след това изтри червилото с палец.
Шон се обърна и застана край парапета. В залива вече имаше няколко лодки, които се движеха бавно. Пасажерите им крещяха коледни приветствия и закачки към другите. Допиваше последната глътка уиски от
