— Бъргър — разнесе се отегчен женски глас. Двамата станаха и се приближиха до вратата, на която пишеше: „Достъп ограничен“. Дежурната надзирателка стана от гишето и след миг отвори отвътре.
— Оттук, моля — каза им тя престорено сърдечно.
— Благодаря, Маккинън — кимна Шон.
След като влязоха, жената се обърна и отключи друга врата, която водеше към боядисано в жълто помещение, в чиято среда имаше маса с формата на подкова. Затворниците сядаха от вътрешната страна, а посетителите — от външната. Разделяше ги вертикално стъкло с решетка, но то бе високо само петдесетина сантиметра, така че отгоре можеха да се предават писма, снимки и други предмети.
Бъргър вече ги очакваше в далечния край на стаята за свиждане. Още от вратата си личеше, че диша тежко. С едната ръка разтриваше тила си, а в другата стискаше незапалена цигара. Шон си даде сметка колко различно приемаха съдбата си двамата му клиенти. Бъргър беше нервен като невестулка, докато Чад сякаш не даваше и пет пари за сериозността на предявените му обвинения.
— Е, как си? — заговори Шон.
— Боже мой! Как съм! Иска да знае как съм! — обърна се Бъргър към Скот. — Съседът по килия снощи ми направи предложение. Измъкни ме оттук преди да съм родил на онзи скапан негър бебе, дяволите да го вземат!
— Добре, добре, успокой се, Тед — каза Шон и направи помирителен жест с ръце. — Днес трябва да поговорим за много неща.
Бъргър се втренчи в Скот, като че ли едва сега го забеляза и го посочи с пръст:
— Кой е този?
— Скот Пауърс, Тед. Той ще поеме главната отговорност по делото ти.
— Главната отговорност? Какво значи това?
— Значи, че отсега нататък той е твоят адвокат.
Бъргър тръсна глава, сякаш в черепа му избухна бомба.
— Не разбирам. Ти ги накара да зарежат самопризнанията ми. Нещата тъкмо започнаха да се оправят, нали?
— Това помогна доста, няма съмнение — отвърна Шон, — но обвинението все още разполага с достатъчно сериозни доказателства срещу теб.
— Според криминалния закон на Калифорния — обясни Скот, — не е необходимо ти да си дръпнал спусъка, за да те държат отговорен за убийство. Дори и да не си стрелял, ако при извършването на друго престъпление, например кражба с взлом, е убит човек, всички съучастници могат да хлътнат за убийство.
— Убийство! Боже мой! — промърмори Бъргър. Дишането му се учести още повече. Въздухът засвистя в носа му, погледът му стана мътен и разконцентриран.
— Теди, успокой се — каза Шон. — Опитай се да дишаш нормално, ако можеш.
Вгледа се по-внимателно в лицето му и изведнъж се изправи.
— Дявол да го вземе! Ще припадне! — И се протегна над стъклото, за да го улови за раменете.
Бъргър пребели очи и се свлече на пода.
— Надзирател! — изкрещя Шон.
Надзирателят се дотътри, погледна падналия по гръб Бъргър и каза:
— Дявол да го вземе, положението е сериозно, а?
— Аха — кимна Шон. — Донеси му мокра кърпа. Нервите му не издържаха, но ще се оправи.
— Да не би да са открили нови доказателства срещу него?
— Донеси мокра кърпа, Дули. Побързай.
Когато Дули се върна — петнайсет минути след това — Бъргър се бе изправил и отново бе седнал на стола си.
— Добре ли си? — попита Шон.
— Да, да. Няма нищо — смотолеви Бъргър. Беше странно спокоен, седеше със скръстени в скута ръце и кимаше на адвокатите си. — Мистър Барет, искам вие да ме защитавате. Имам нужда от вас. Не желая да ви обидя — обърна се той към Скот смутено, — но не ви познавам, не знам нищо за вас. Не можете да ме оставите в ръцете на човек, когото не познавам.
— Тед, ти нае фирмата „Спан, Макгроу и Нюсъм“, която ми повери твоя случай, но аз вече не работя за нея.
Бъргър гледаше като току-що поел дозата си наркоман. Шон го наблюдаваше внимателно.
— Скот има също толкова опит, колкото и аз в този род дела. Фирмата никога не би ти изпратила адвокат, в когото няма пълно доверие.
Разбира се — той замълча за миг, за да се увери, че го слуша, — никой от двама ни не би могъл да ти помогне, ако не си искрен докрай.
Погледът на Бъргър обиколи стаята, спря се на Скот, на Шон, на собствените му ръце, пак на Шон.
— Как така? Казах всичко!
— Слушай, Тед, време е да чуем истината. — Шон седеше на стола леко извърнат, с подпрян на облегалката лакът, и въртеше в пръстите си химикалка. — Знам, че онези двамата са те закарали там и единият е застрелял пазача. Сигурен съм, че са те заплашили. Но какво от това?
Ако мълчиш, ще влезеш в затвора. Какво повече от това могат да ти направят те?
— Ей! — извика Бъргър. — Могат да ме убият!
— В затвора също могат да те убият, дори по-лесно — намеси се Скот.
Бъргър го изгледа, като че ли бе насочил срещу него пистолет.
— Ако смяташ, че ще те убият навън, защото си се разприказвал — Шон посочи с ръка към стената, зад която бе свободният свят, — можеш да си сигурен, че в затвора ще те убият за да не се разприказваш.
Бъргър го изгледа озадачен.
— Защо?
— Те знаят как се чувства човек тук. Знаят, че ще имаш предостатъчно време за размисъл и също така, че по всяко време може да ти писне и да поискаш среща с прокурора, за да дадеш допълнителни показания.
— Ако си в затвора, ще се страхуват от теб повече — добави Скот.
Мислите на Бъргър се заблъскаха в главата му като топка за тенис.
Най-накрая той съзря капана, в който се намираше и бавно поклати глава.
— Така е. Няма да патя заради някой друг. Защо да го правя, нали така? — Говореше, сякаш искаше да убеди сам себе си. — Да вървят на майната си! Каквото ще да става! Няма да седя тук и да гния, докато някое от приятелчетата им реши да ми свети маслото, нали?
Шон и Скот закимаха едновременно, за да го окуражат.
— Бях точно до пазача, но не го застрелях аз — продължи Бъргър.
Историята му до голяма степен съвпадаше с предположенията на Шон.
Двама професионални престъпници го принудили да им съдейства за кражба от фирмата. Дължал осем хиляди долара на единия от тях — Еди Ромеро, дребен пласьор на амфетамини. Условието било Бъргър да измъкне някаква информация от „Медтек“ — фирмата, в която работел, — срещу което дългът му щял да бъде опростен. Теди преценил, че е по-добре да открадне няколко документа, отколкото да осъмне в болницата със счупени крака, защото нямало никакъв начин да върне парите.
— Каква информация искаха да получат? — попита Шон.
— Всичко, касаещо една голяма фармацевтична компания, „Кауфман Индъстриз“.
— Индустриален шпионаж? — промърмори Скот с ъгълчето на устата си.
— Може би нещо, свързано с разработването на нови продукти — кимна Шон. — „Медтек“ и „Кауфман“ са високотехнологични компании, които винаги трябва да са на гребена на вълната. Печалбите им идват от това, че са с едно рамо пред конкурентите си.
— Да — съгласи се Скот и започна бързо да записва нещо.
Шон почука с пръст бележника му и каза:
— Говори с президента на „Медтек“ и виж дали има представа за какво става дума. Името му е Шмитърс.
Скот кимна.
