— Какво се случи след това? — подкани го Шон.
— Уплаших се и реших да се откажа.
И Ромеро го притиснал. На сцената се появява големият лош вълк. Шефът на Ромеро — най-големият, най-злият чернокож кучи син в галактиката, щял да ги изяде и двамата, ако не получел каквото иска. Славел се със склонността да убива по особено мъчителен начин всеки, който му се изпречел на пътя. Когато Бъргър разказваше това, гледаше с широкоотворени, вярващи очи, като дете, на което са казали, че пристига Дядо Коледа.
— Ромеро спомена ли името на този негър? — попита Скот. Шон се отдръпна леко назад, защото знаеше, че Бъргър ще изплюе камъчето.
Между Скот и клиента му трябваше да се изгради атмосфера на доверие.
Изглежда Бъргър имаше нужда колкото от адвокат, толкова и от майка.
Той изведнъж се втренчи в Скот, като че ли гледаше малоумен.
— Шегуваш ли се? Не само, че не ми каза името, но не исках и да го знам. „Дай му каквото иска и се махай“ — това си мислех тогава.
Започнал да проучва в службата си и скоро установил, че документацията за „Кауфман Индъстриз“ се намира в кабинета на президента.
— Не беше трудно да се добера дотам. Знаете какви са ключалките на старите шкафове. Дръпнах малко по-силно и се отвори. Папките вътре бяха подредени по азбучен ред и не беше никакъв проблем да открия „Кауфман“. — Бъргър направи движение с пръсти, сякаш отмяташе въображаеми папки.
След това разказа за самото убийство. Слязъл във фоайето, където бил старият пазач. Когато се подписвал в книгата, че излиза, случайно забравил дрехата си на стола до бюрото. Пазачът я забелязал, когато Бъргър почти стигнал до колата си, и хукнал след него, като го викал по име.
Бъргър на свой ред се уплашил и побягнал.
— Боже, чантата ми беше пъна с крадени документи! Изкарах си акъла! — Каза го, сякаш пресмяташе две плюс две. Не би могло да има друго решение. — И тогава чух изстрелите. Бързо, един след друг. Пат! Пат!
Пат! Обърнах се и видях Джо на земята. Стискаше палтото ми в ръка. — Бъргър замълча и сведе поглед. — По дяволите, беше свестен човек, искаше само да ми даде скапаното палто!
Шон съчувстваше на Бъргър. За разлика от повечето негови клиенти, той съжаляваше и за нещо друго, освен за това, че са го хванали. Старият пазач е бил свестен човек и Бъргър бе видял кръвта му да се лее по тротоара пред „Медтек“. Съзнаваше, че голяма част от отговорността за случилото се е негова.
След като пазачът паднал, той видял на отсрещната страна на улицата едър негър с пистолет в ръка.
— Еди започна да ми крещи да се качвам в колата. Най-накрая успя да ме натика вътре и подкара като обезумял.
Шон се вгледа в лицето на арестанта и се замисли. Точно тук разказът му би се срутил в съда — този мистериозен негър. Кой е той? Дали изобщо съществува? И защо е застрелял Джо? Може би Бъргър му е наредил така? Все още оставаха много въпросителни, но Скот трябваше сам да открие отговорите. Шон бе свършил своята работа.
— И не знаеш кой е той? — попита Скот.
— Знам само, че час по-късно той се появи у сестрата на Еди. Там се криехме — отговори Бъргър. — Еди излезе навън да говори с него, после се върна, взе папката и излезе пак, за да му я даде.
— Не го ли видя отблизо?
— Видях, че е черен. И едър! Над метър и осемдесет, може би стотина килограма. С дълга сплетена на тънки плитки коса. Като на онези, които свирят реге.
— Да, да — каза Скот, — знам за какво говориш. А колата му? Видя ли каква е?
— Беше червена.
— Голяма, малка, спортна?
— Може би. Да, беше червена спортна кола.
— Успя ли да забележиш номера? Поне част от него?
— Боже! Този тип застреля човек, без да му мигне окото! Изобщо не бях в настроение да мисля за автомобилни номера!
— Добре — кимна Скот.
— Каза, че си бил у сестрата на Еди — намеси се Шон. — Къде живее тя?
Бе достатъчно да надуши началото на дирята. След това Скот щеше да открие леговището на стрелеца.
— Някъде в източната част на Лос Анджелес. Близо до Бойл Хайтс, доколкото си спомням. Онези квартали са направо еднакви. — Бъргър поклати отвратено глава. — Казва се Моралес. Рита или Рене. Нещо такова.
— Добре, Теди — каза Шон. — Постъпи правилно. Мисля, че сега знаем достатъчно, за да ти помогнем.
Двамата адвокати станаха и започнаха да прибират нещата си.
— Преди да си тръгнем, имаш ли нужда от нещо? — попита Скот.
— Искам да ме измъкнете оттук, преди да се е случило нещо — отговори Бъргър. — Еди непрекъснато повтаряше, че онзи тип бил опасен и ако някой от двама ни се разприказвал, нямало да живее и десет минути след това. — На челото му бяха избили тежки капки пот и той ги избърса с ръкава си. — И му вярвам. Вече двама души тук, в затвора, се приближиха до мен и ми подметнаха да си затварям устата. Изпитвам ужас.
— Не се безпокой — каза Скот и се протегна над стъклената преграда, за да стисне ръката на новия си клиент. — Ако накараме Ромеро да потвърди някои неща, ще те измъкнем много скоро.
— Как ще стане това?
Скот се наведе напред и заговори тихо, сякаш издаваше някаква тайна:
— Чрез един хитър метод, наречен имунитет. Ромеро ми казва името на убиеца, а вие двамата си отивате по живо, по здраво.
Шон и Скот казаха още няколко окуражителни думи и се отправиха към изхода. Надзирателката отвори тежката врата и преди да излезе Шон, погледна още веднъж Бъргър, който се бе втренчил в тях и дишаше тежко, като човек в прединфарктно състояние. Този път ще се справи, помисли си Шон.
Глава десета
Шон напредваше с мерцедеса си по крайбрежната магистрала съвсем бавно. Върволицата от коли се забавяше при навлизането в Лагуна и се влачеше едва-едва чак до Нюпорт. Беше истински подвиг да пресечеш към пренаселения полуостров Балбоа, защото шестте ленти за движение на магистралата се вливаха в двулентовия мост над водата. Но от цялата година тази вечер беше най-лоша — щеше да се проведе ежегодният Коледен парад на лодките. Всички яхтсмени украсяваха съдовете си със светлини и обикаляха залива, като спираха от пристан на пристан, за да споделят веселието си със своите съседи. Идваха яхти и от Хънтингтън, Моро, Тибурон и Сан Диего.
Обикновено Шон предпочиташе да не остава в Нюпорт по време на парада, но днес се бе обадил на Картър Робинсън, за да си определи среща, и той му бе казал, че през следващите две седмици ще е затрупан с работа, а след това заминава извън града.
— Защо не наминеш в събота вечерта? Ще пийнем по нещо и ще поговорим — предложи Картър и Шон прие, макар и неохотно.
Бе отраснал в Нюпорт и познаваше второстепенния път към залива.
Тръгна по моста към Балбоа и след това към ферибота в Агейт. Спря на кея по залез, точно когато щяха да затворят рампата и намести колата на борда. След осем минути се оказа в южния край на полуострова.
Лидо, където живееше Картър Робинсън, беше в северния.
Когато мина по 15-а улица, намали леко и огледа старата къща, в която бе отраснал. Беше на цяла пресечка от океана и само около 100 квадратни метра, но въпреки това сега струваше близо милион.
