изоставя собствените си дела. Не бих го сторил, за да поема поредното твое издирване на доказателства. Много съм зает, Джевълин. — Силк присви леко клепачи. — Защо не изпратиш Хънтър?
— Хънтър изпълнява задача другаде, Силк. И престани да се опитваш да откриеш кой е Хънтър.
— Струваше си да опитам. В действителност това не ме интересува ни най-малко. — Мъжът с мишето лице отпусна гръб върху облегалката на стола си и скръсти непреклонно ръце. Ала дългият му остър нос потрепваше. — Какво искаш да кажеш с израза „държат се странно“? — попита той след малко.
— О, мислех, че това не те интересува.
— Не, никак — повтори припряно Силк. — Съвсем определено не проявявам никакъв интерес. — Носът му обаче потрепваше все по-яростно. Накрая дребничкият мъж се изправи ядосано. — Дай ми имената на хората, които искаш да наема — каза Силк троснато. Ще видя какво мога да направя.
— Разбира се, принц Келдар — отвърна любезно Джевълин. — Високо ценя чувството ти на лоялност към службата, където си работил в миналото.
Еранд си спомни нещо, което Силк бе споменал в обширното външно помещение.
— Силк каза, че в тази сграда пристига информация едва ли не за всичко, което се случва по света — обърна се той към Джевълин.
— Може би в известна степен е преувеличил, но наистина се стараем да бъде така.
— Тогава вероятно сте чували нещо за Зандрамас.
Джевълин отправи към него неразбиращ поглед.
— Белгарион и аз чухме това име — обясни Еранд. — Белгарат също се интересува от него. Мислех си, че може би знаете нещо.
— Не мога да кажа нищо — призна Джевълин. — Разбира се, ние сме твърде далеч от Даршива.
— А какво означава Даршива? — попита Еранд.
— Това е едно от кралствата на старата Мелценска империя в източна Малореа. Зандрамас е даршивско име. Не знаехте ли това?
— Не.
Някой леко почука на вратата.
— Да — каза Джевълин.
Вратата се отвори и влезе млада дама на деветнадесет-двадесет години. Косата й бе с цвят на мед, очите й бяха топли, златистокафяви. Беше облечена в проста сива рокля. Изражението й бе сериозно, ала на бузите й съвсем леко се очертаваха две трапчинки.
— Чичо — каза тя и в гласа й се промъкнаха звънливи нотки, които го направиха почти неустоимо завладяващ.
Суровото, ъгловато лице на Джевълин забележимо се отпусна.
— Да, Лизел? — изрече въпросително той.
— Това малката Лизел ли е? — възкликна Силк.
— Вече не е толкова малка — отвърна Джевълин.
— Последния път, когато я видях, още носеше плитки.
— Махна ги преди няколко години — сухо отговори Джевълин. — И виж ти какво се криело под тях.
— Виждам — рече Силк с възхищение.
— Сведенията, които искахте, чичо — каза момичето и остави на масата връзка пергаменти. След това се обърна към Кева и се поклони с невероятна грация.
— Ваше височество.
— Маркграфиня Лизел — отвърна с любезен поклон малкият принц.
— Принц Келдар — изрече момичето след това.
— Отношенията ни въобще не бяха толкова официални, когато беше дете — възмути се Силк.
— Но аз не съм вече дете, ваше височество.
Силк хвърли поглед към Джевълин и каза:
— Когато беше малко момиченце ми дърпаше носа.
— Но той е толкова дълъг и интересен — отбеляза Лизел. След това се усмихна и трапчинките й изведнъж оживяха.
— Лизел помага тук — обясни Джевълин. — Влиза в академията след няколко месеца.
— Значи ще станеш шпионка? — попита я Силк с недоверие.
— Това е професията на семейството, принц Келдар. Майка ми и баща ми бяха шпиони. Чичо ми също е шпионин. Всички мои приятели са шпиони. Нима е възможно аз да работя нещо друго?
Силк изглеждаше изваден от равновесие.
— Този избор просто не изглежда удачен.
— Това вероятно означава, че ще имам голям успех, нали? Вие приличате на шпионин, принц Келдар, а аз — не. Така че няма да имам толкова проблеми, колкото вас.
Макар че отговорите на девойката бяха умни, дори дръзки, Еранд откри в нейните топли кафяви очи нещо особено, което може би бе убягнало на Силк. Маркграфиня Лизел вече очевидно бе млада жена, а Силк също толкова очевидно все още я смяташе за малко момиче — онова, което навремето го бе дърпало за носа.
Погледът, който тя му отправи обаче, не беше на малко момиче и Еранд разбра, че Лизел е чакало много години възможността да се срещне със Силк като възрастен човек. Момчето покри уста с ръка, за да скрие усмивката си. На хитрия принц Келдар му предстояха много, много интересни моменти в бъдеще.
Вратата отново се отвори и влезе някакъв невзрачен човек, който бързо прекоси стаята, отиде до масата и прошепна нещо на Джевълин. Еранд забеляза, че лицето на мъжа е бледо и ръцете му треперят.
Лицето на Джевълин замръзна неподвижно, след това той въздъхна, ала с нищо друго не издаде чувствата си. Изправи се и заобиколи масата.
— Ваше величество — обърна се той официално към принц Кева. — Трябва незабавно да се върнете в двореца.
И Силк, и Лизел веднага доловиха промяната в обръщението и погледнаха напрегнато началника на драснианското разузнаване.
— Смятам, че всички трябва да придружим краля до двореца — тъжно каза Джевълин. — Трябва да поднесем съболезнованията си на неговата майка и да и помогнем с всичко, каквото можем, в този скръбен за нея час.
Кралят на Драсния погледна началника на своето разузнаване с широко отворени очи и треперещи устни.
Еранд нежно взе ръката на малкото момче в своята.
— Да тръгваме, Кева — рече той. — Майка ти ще има нужда от теб сега.
8.
Кралете на Алория се събраха в Боктор за погребението на крал Родар и за коронацията на сина му Кева. Такова събиране, разбира се, бе отколешна традиция. Въпреки че народите на Севера се бяха отдалечили един от друг през вековете, алорните никога не бяха забравяли, че произхождат от едно- единствено кралство — кралството на Черек Мечото рамо, съществувало преди пет хиляди години в мрачното минало. Кралете се събираха в такива моменти на мъка, за да погребат своя брат. Тъй като крал Родар бе обичан и уважаван и от други народи, към Анхег от Черек, Чо-Хаг от Алгария и Белгарион от Рива се присъединиха Фулрах от Сендария, Кородулин от Арендия и дори непостоянният Дроста лек Тун от Гар ог Надрак. Генерал Варана присъстваше като представител на император Ран Боруни XXIII от Толнедра. Сади, главен евнух в двореца на кралица Салмисра от Нийса, също беше с тях.
Погребението на алорнски крал бе нещо сериозно и включваше церемонии, на които присъстваха единствено другите владетели на Алория. Събиране на толкова много крале и държавни служители с висок ранг едва ли би могло да премине изцяло официално. Политиката неизменно бе в центъра на тихите разисквания, които се водеха оживено в тъмните коридори на двореца — тъмни поради завесите, спуснати навсякъде.
В дните преди погребението Еранд, облечен в тъмни дрехи, тихо се присъединяваше към различни малки
