планини и съсича всеки мург, когото успее да залови. Продължавам да се надявам, че някой ще го прободе със стрела, но не разчитам, че мургите ще свършат нещо както трябва.
— Мислил ли си за съюз с крал Гетел? — попита Фулрах.
— С тулите ли? Сигурно се шегуваш, Фулрах. Не бих се обвързал с тулите дори ако това значи, че ще трябва да се изправя сам срещу малореанците. Гетел толкова се страхува от Закат, че се подмокря при споменаване на името му. След битката при Тул Марду Закат заяви на тулския ми братовчед, че следващия път, когато Гетел го огорчи, ще го разпъне на кръст. Ако Кал Закат реши да тръгне на север, Гетел вероятно ще се скрие под най-близката купчина тор.
— Чувал съм, че Закат не обича и вас кой знае колко — каза Кордулин.
Дроста се изсмя пискливо, но смехът му прозвуча някак истерично.
— Иска му се да ме опече на бавен огън — отговори той. — И вероятно да използва кожата ми, за да си направи обуща.
— Учудвам се как вие, ангараките, не се унищожихте взаимно преди време — усмихна се Фулрах.
— Торак заповяда да не го правим — сви рамене Дроста. — Нареди на своите гролими да изкормват всеки, който прояви неподчинение. Може би не винаги сме допадали на Торак, но винаги правехме каквото ни нареди. Само идиот можеше да върши противното — мъртъв идиот, обикновено.
На следващия ден пристигна вълшебникът Белгарат и крал Родар бе положен в гроба. По време на церемонията дребничката русокоса кралица Порен, облечена в черни одежди, стоеше до младия крал Кева. Принц Келдар стоеше точно зад краля и майка му и гледаше със странен, болезнен поглед. Когато Еранд го погледна, съвсем ясно видя, че дребният шпионин от години бе обичал кралицата, но Порен, макар и да го харесваше, не отвръщаше на любовта му.
Тържественото кралско погребение, както всички тържествени процедури, бе дълго. Кралица Порен и малкият й син бяха доста бледи по време на безконечните церемонии, но през цялото време никой от тях не показа външни признаци на скръб.
Незабавно след погребението последва коронацията на Кева. Току-що получилият короната крал на Драсния оповести с писклив, ала уверен глас, че през предстоящите трудни години неговата майка ще го направлява.
В края на церемонията Белгарион, крал на Рива и Върховен владетел на Запада, стана и направи кратко обръщение към събралите се знаменити личности. Той приветства Кева с добре дошъл в изключителното общество на управляващите монарси и го поздрави с мъдрия избор на регент в лицето на кралицата-майка. След това съобщи на всички, че напълно подкрепя кралица Порен и ако някой си позволи и най-дребната обида спрямо нея, ще съжалява за това всяка минута от живота си. Белгарион се бе опрял на масивния меч на Рива Желязната хватка и всички в тронната зала на Драсния приеха изявлението му с изключителна сериозност.
Няколко дни по-късно всички гости си заминаха.
Поулгара, Дурник, Еранд и Белгарат потеглиха на коне на юг, съпровождани от крал Чо-Хаг и кралица Силар.
— Тъжно пътуване — обърна се Чо-Хаг към Белгарат, докато яздеха. — Родар ще ми липсва.
— Ще липсва на всички — отговори Белгарат и погледна напред. Голямо стадо крави, наблюдавано от група алгарски пастири, се придвижваше мудно на запад към Сендарските планини и големия панаир на добитък в Мурос. — Малко съм изненадан, че Хетар се съгласи да се върне в Рива с Гарион по това време на годината. Той обикновено предвожда стадата добитък.
— Адара го убеди — обясни кралица Силар на възрастния вълшебник. — Тя и Се’Недра искаха да прекарат известно време заедно, а няма почти нищо, което Хетар не би направил за съпругата си.
Поулгара се усмихна.
— Горкият Хетар — измърмори тя. — Няма никакъв шанс, щом Адара и Се’Недра са се заели с него. Те са две много упорити млади дами.
— Смяната на обстановката ще му се отрази добре — отбеляза Чо-Хаг. — Той винаги стова неспокоен през лятото, а сега всички мурги са се оттеглили на изток. Дори не може да се забавлява с преследване на нападателните им отряди.
Когато достигнаха южна Алгария, Чо-Хаг и Силар се сбогуваха с тях и тръгнаха на изток към Крепостта. През останалата част от пътуването им на юг не се случи нищо особено. Белгарат остана при тях няколко дни, а след това реши да отиде в кулата си. Реши да покани и Еранд да го придружи.
— Изоставаме малко с работата си тук, татко — каза му Поулгара. — Аз трябва да засея градината, а Дурник доста трябва да се потруди след изминалата зима.
— Тогава може би е по-добре момчето да не ви се мотае в краката, нали?
Тя се взря в очите му и дълго не отмести поглед от тях. Накрая се предаде.
— Добре, татко.
— Знаех си, че мислиш като мен, Поул — отговори той.
— Само не го задържай през цялото лято.
— Разбира се, че няма да го задържам. Искам да поговоря с близнаците и да видя дали Белдин се е върнал. Ще тръгна на път след около месец. Тогава ще го върна.
Така Еранд и Белгарат отново навлязоха в сърцето на Долината и пак отседнаха в кулата на Белгарат. Белдин все още не се бе върнал от Малореа, но Белгарат имаше да обсъжда много неща с Белтира и Белкира; затова Еранд и дорестият му жребец бяха оставени да си търсят развлечения на воля.
Една топла лятна утрин те се насочиха към западния край на Долината, за да разгледат подножието на планината, където преминаваше границата с Улголандия. Яздиха няколко мили през хълмистата, покрита с дървета планинска земя и спряха в широк плитък пролом, където буен поток бълбукаше през позеленели от мъх камъни. Утринното слънце блестеше горещо и сянката на високите благоуханни борове беше приятна, когато конят и ездачът спряха да отдъхнат, една вълчица излезе тихо от храстите край потока, приклекна и ги загледа. Беше обградена от особен син ореол, меко сияние, което сякаш се излъчваше от плътната й козина. Нормалната реакция на всеки кон в присъствието, даже при миризмата на вълк, би била сляпа паника, но жребецът срещна спокойно взора на хищника, без дори да трепне.
Момчето знаеше коя е вълчицата, но се учуди, че я среща тук.
— Добро утро — поздрави я то учтиво. — Приятен ден, нали?
Блещукащата светлина на вълчицата изглеждаше същата като тази, която излъчваше Белдин в облика на ястреб. Когато въздухът около животното се проясни, на негово място стоеше жена със светлокестенява коса, златисти очи и весела усмивка. Въпреки че дрехата й бе кафява и съвсем обикновена — в такива рокли бяха облечени всички селянки от околността, — жената я носеше по такъв царствен начин, че би й завидяла всяка кралица, блеснала в брокат и скъпоценни камъни.
— Винаги ли поздравяваш вълците с такава учтивост? — попита го тя.
— Не съм срещал много вълци — отговори момчето. — Ала бях съвсем сигурен коя си.
— Да, сигурно наистина е така, щом ме поздрави.
Еранд скочи от гърба на коня.
— Той знае ли къде си тази сутрин? — попита жената.
— Белгарат ли? Вероятно не. Сега разговаря с Белтира и Белкира, затова ние с коня излязохме да разгледаме някои нови места.
— По-добре не се отдалечавай толкова много в планините на Улго. По тези хълмове има същества, които са доста свирепи.
Еранд кимна.
— Ще го имам предвид.
— Ще направиш ли нещо за мен? — попита тя съвсем прямо.
— Ако мога.
— Разговаряй с дъщеря ми.
— Разбира се.
— Кажи на Поулгара, че на света съществува голямо зло и е надвиснала смъртна опасност.
— Зандрамас ли? — попита Еранд.
