— Зандрамас е част от него, но в центъра на злото стои Сардион. То трябва да бъде унищожено. Съобщи на съпруга ми и на дъщеря ми да предупредят Белгарион. Задачата му още не е изпълнена.
— Ще им съобщя — обеща Еранд. — Но не можеш ли да го направиш ти? Защо не разговаряш с Поулгара?
Жената отклони поглед към сенчестия пролом.
— Не — тъжно отговори тя. — Причинявам й твърде голяма болка, когато се появявам пред нея.
— Защо?
— Това й припомня всички изгубени години, възкресява в паметта й цялата болка на едно малко момиче, което е трябвало да порасне без майка, която да го напътства в живота. Тези болезнени чувства се връщат при нея всеки път, когато ме види.
— Значи никога не си й разказала за жертвата, която са те помолили да направиш?
Тя го погледна проницателно.
— Откъде знаеш за това нещо, което дори съпругът ми и Поулгара не са научили?
— Не съм сигурен — отговори Еранд. — Въпреки това просто го знам. Зная още, че ти не си умряла.
— Ще кажеш ли на Поулгара за това?
— Не, ако ти не желаеш.
Жената въздъхна.
— Някой ден може би, но този ден все още не е дошъл. Смятам, че е най-добре тя и баща и да не знаят за това. Изпълнението на задачата ми все още предстои. Това е нещо, с което ще се справя най-добре, ако нищо не отклонява вниманието ми.
— Както желаеш — изрече учтиво Еранд.
— Пак ще се срещнем — каза му тя. — Предупреди ги за Сардион. Кажи им да не отделят толкова внимание и време в търсене на Зандрамас. Така може да изгубят от поглед главното. Злото произтича от Сардион. Бъди предпазлив, когато отново срещнеш Кайрадис. Тя не ти мисли злото, но има своя собствена мисия и ще направи всичко, за да я изпълни.
— Ще го направя, Поледра — обеща той.
— О — каза тя, сякаш се бе досетила за нещо в последния миг. — Един човек те очаква ей там. — Жената посочи към билото на осеяния със скали хребет, който се спускаше стръмно към поляните в Долината. — Той все още не може да те види, но те очаква. — След това се усмихна, блесна изведнъж, отново се превърна във вълчица със синкав оттенък и побягна с големи скокове, без да поглежда назад.
Обзет от любопитство, Еранд отново се качи на коня, излезе от пролома и препусна на юг, като заобикаляше по-високите хълмове, издигащи се пред блестящите бели върхове в земята на улгите. Беше решил да се изкачи на хребета. Огледа внимателно каменистия склон и забеляза кратък проблясък на отразена слънчева светлина. Нещо светеше в средата на обрасло с храсталаци равно място, разположено на половината път от върха.
Без да се колебае, момчето препусна натам.
Мъжът, който седеше сред шубраците, носеше особена ризница, изработена от метални плочки. Беше нисък, но имаше мощни рамене, а очите му бяха покрити с лента от ефирен плат. Това не бе превръзка на слепец, а по-скоро го предпазваше от яркото слънце.
— Ти ли си Еранд? — попита с дрезгав глас мъжът, чиито очи оставаха скрити под превръзката.
— Да. — отвърна Еранд. — Не съм те виждал от дълго време, Релг.
— Трябва да говоря с теб — отвърна дрезгавият глас на фанатика. — Може ли да се скрием някъде от светлината?
— Разбира се. — Еранд скочи от седлото и последва улгоса през шумолящите храсти до входа на пещера, която се спускаше в сърцето на хребета. Релг леко се наведе пред надвисналата скала и влезе.
— Стори ми се, че те разпознавам — рече той, когато Еранд се мушна при него в хладния сумрак на пещерата. — Но не можех да съм сигурен при тази светлина. — Той развърза лентата плат от очите си и се взря в момчето.
— Пораснал си.
Еранд се усмихна.
— Изминаха няколко години. Как е Тайба?
— Тя ми роди син — прошепна Релг, сякаш това бе някакво чудо. — Много особен син.
— Радвам се да го чуя.
— Когато бях по-млад и обладан от представата за святост, УЛ заговори в моята душа. Каза ми, че детето, което ще бъде новият горим, ще дойде в Улголандия чрез мен. Обзет от гордост, аз си помислих, че това означава да открия детето и да го покажа на другите хора. Откъде бих могъл да зная, че е имал предвид нещо много по-просто? Та УЛ е имал предвид сина ми. Моят син носи белега на УЛ — МОЯТ син! — В гласа на фанатика имаше гордост, примесена със страхопочитание.
— Пътищата на УЛ са неведоми. Те се различават от тези на хората.
— Колко истина има в думите ти.
— И щастлив ли си?
— Животът ми изглежда пълен — отвърна просто Релг. — Но сега ми предстои да изпълня друга задача. Нашият стар горим ме изпрати да намеря Белгарат. Вълшебникът незабавно трябва да дойде с мен в Пролгу.
— Белгарат не е много далеч оттук — каза Еранд, но погледна Релг и видя, че дори в тази сумрачна пещера фанатикът е замижал, за да защити очите си от светлината.
— Имам кон — каза момчето. — Мога да доведа вълшебника тук за няколко часа, ако искаш. Така няма да излизаш на слънчевата светлина.
Релг отправи към него бърз, изпълнен с благодарност поглед, и кимна.
— Кажи му, че непременно трябва да дойде. Горимът трябва да разговаря с него.
— Ще му кажа — обеща Еранд. След това се обърна и излезе от пещерата.
— Какво иска? — попита раздразнено Белгарат, когато Еранд му съобщи, че Релг иска да го види.
— Настоява да отидеш с него в Пролгу — отвърна Еранд. — Горимът иска да те види — старият горим.
— Старият ли? Че има ли и нов?
— Синът на Релг — отвърна Еранд.
За миг Белгарат се вгледа в Еранд и след това изведнъж започна да се смее.
— Какво е толкова смешно?
— Излиза, че УЛ има чувство за хумор — заля се от смях старецът. — Не съм очаквал такова нещо от него.
— Не те разбирам.
— Това е дълга история — подхвана Белгарат, като все още се смееше. — Но щом горимът иска да ме види, най-добре ще е да тръгваме.
— Искаш да дойда и аз ли?
— Поулгара ще ме одере жив, ако те оставя тук сам. Да тръгваме.
Когато стигнаха пещерата, където чакаше Релг, Еранд трябваше да обясни на младия кон, че трябва да се върне сам в кулата на Белгарат. Разговаря с животното дълго и накрая излезе, че то е схванало поне най-важното.
Пътуването през тъмните галерии до Пролгу им отне няколко дни. През по-голямата част от пътешествието Еранд си мислеше, че си проправят път слепешком, но за Релг, чиито очи бяха практически безполезни на нормална дневна светлина, тези мрачни коридори бяха като роден дом. Чувството му за ориентация наистина бе безпогрешно. Най-накрая стигнаха до слабо осветена пещера, в която имаше плитко, прозрачно като кристал езеро. В центъра му се издигаше островът, където ги чакаше старият горим.
— Яд хо, Белгарат! — извика светият старец, облечен в бяла роба, когато стигнаха брега на подземното
