— Да не би да си се преситил, Еранд? — попита Белгарат. — Да не би разни хора всеки ден да заплашват да те убият и вече да си се отегчил от това?
— Не. Това се случи един-единствен път. Той беше само сянка, а една сянка не може да те нарани, нали?
— Да си се натъквал на още от тези сенки?
— Само Кайрадис.
— А кой е Кайрадис?
— Коя. Тя е жена. Не съм сигурен каква е. Говори също както рицаря Мандорален — използва старинни думи. Освен това носи превръзка пред очите си.
— Пророчица! — изсумтя Белгарат. — И какво ти каза?
— Каза, че пак ще се срещнем и че в общи линии ме харесва.
— Убеден съм, че това ти е подействало успокояващо — отбеляза сухо Белгарат. — Не пази такива неща в тайна, Еранд. Ако с теб се случи нещо необикновено, сподели с някого.
— Съжалявам — извини се Еранд. — Просто реших, че ти, Поулгара и Дурник имате достатъчно други грижи.
— Всъщност нямаме нищо против от време на време да прекъсваш заниманията ни, момче. Разказвай ни за тези малки свои приключения.
— Щом искате.
Белгарат отново се обърна към горима.
— Смятам, че достигнахме до нещо благодарение на нашия потаен приятел. Знаем, че Зандрамас — прощавай, че използвам тази дума — е човек. И този човек по някакъв начин е свързан с живия камък, който ангараките наричат „Ктраг Сардиус“. Получавали сме предупреждения за Зандрамас и по-рано, затова смятам, че трябва да приемем и Сардиона като пряка заплаха.
— И какво трябва да направим според теб? — попита горимът.
— Мисля, че всички трябва да насочим вниманието си към следната задача: да разберем точно какво стова в Малореа, дори ако трябва да я разрушим камък по камък. До днес изпитвах единствено любопитство. Сега, изглежда, ще се наложи да се отнасям към всичко това съвсем сериозно. Ако Сардионът е жив камък, значи прилича на Кълбото, а аз не искам нещо с такава мощ да попадне в ръцете на неподходящ човек. От онова, което успях да разбера, Зандрамас съвсем определено е тъкмо такова същество. — Вълшебникът се обърна и погледна Еранд озадачено. — Каква е връзката ти с всичко това, момче? Защо всички и всичко, замесено в цялата тази история, изведнъж минава да те навести?
— Не зная, Белгарат — отвърна искрено Еранд.
— Може би тъкмо оттук трябва да започнем. Бях обещал пред себе си проведа в скоро време дълъг разговор с теб, момче. Сигурно най-сетне е дошло времето за това.
— Щом искаш — отвърна Еранд. — Ала не зная доколко бих могъл да ти бъда от помощ.
— Ще разберем още сега, Еранд. Ще разберем още сега.
ВТОРА ЧАСТ
РИВА
9.
Белгарион от Рива всъщност не беше подготвен да се възкачи на трон. Той бе отраснал във ферма в Сендария и детството му беше на обикновено селско момче. Когато за пръв път седна на базалтовия трон в Залата на краля на Рива, Гарион знаеше много повече за кухните и конюшните в провинциалните ферми, отколкото за тронните зали. Държавните дела бяха загадка за него; той разбираше от дипломация не повече, отколкото от алгебра.
За щастие, Островът на ветровете не беше трудно за управление кралство. Риванците бяха подредени, практични и притежаваха силно развито чувство за дълг и гражданска отговорност. Това в голяма степен улесни нещата за техния владетел през ранните години на царуването му, когато той се учеше на трудното изкуство как се управлява добре. Разбира се, Гарион правеше грешки, но последиците от тези първи заблуди и несигурни действия никога не се оказваха бедствени. Поданиците му със задоволство отбелязваха, че този честен, откровен млад мъж, който така изненадващо се бе възкачил на трона, никога не допуска една и съща грешка два пъти. А след като улегна и привикна със задълженията си, можеше да се твърди със сигурност, че Белгарион или Гарион, както предпочиташе да го наричат, почти никога не среща сериозни проблеми в качеството си на ривански крал.
Той притежаваше и редица други титли. Някои имаха единствено почетна стойност, други не толкова. Обръщението „Богоубиец“ например предполагаше определени задължения, които едва ли щеше да му се наложи да изпълнява често. „Господар на Западното море“ не му създаваше почти никакви грижи, тъй като младият крал твърде рано бе стигнал до заключението, че вълните, приливите и отливите се нуждаят от малко надзор, а по-голямата част от рибите са напълно способни да се самоуправляват. Най-много главоболия за Гарион произтичаха от звучащата царствено титла „Върховен владетел на Запада“. Отначало, непосредствено след края на войната с ангараките, той прие, че тази титла като всички останали има чисто формален характер. Нещо впечатляващо, но съвсем лишено от съдържание, прикачено към останалите, за да им придава завършен вид. В края на краищата тя не му носеше данъчни постъпления, не му даваше допълнителни права над нечия корона или трон, не изискваше администрация, чиято задача бе да се занимава с ежедневните проблеми.
Но за свое разочарование той скоро откри, че една от особеностите на човешката природа е склонността проблемите да бъдат прехвърляни на хората, заемащи отговорни длъжности. Ако не съществуваше Върховен владетел на Запада, Гарион бе дълбоко убеден, че неговите колеги, алорнските крале, щяха да се справят без чужда помощ със заплетените си дела. Но тъй като заемаше този висок пост, те всички сякаш изпитваха детинска радост, когато пренасяха върху неговите плещи най-трудните, най- обърканите и неразрешими проблеми. А след това скръстваха ръце и с доволни усмивки гледаха как той се бори с проблема, влагайки всичките си сили в тежката битка.
Като пример за това може да послужи ситуацията, възникнала в Арендия през лятото, когато Гарион навърши двадесет и три години. Изминалите месеци бяха сравнително добри. Недоразумението, помрачило отношенията му със Се’Недра, бе останало в миналото. Гарион и неговата малка съпруга с труден характер живееха заедно по начин, който най-точно би могъл да се нарече „семейно щастие“. Присъствието на император Кал Закат от Малореа на континента бе причина за големи тревоги, ала походът на войските му бе спрял в планините на западен Ктхол Мургос. Изгледите бяха, че кървавият владетел ще се придвижва напред трудно и мудно и ще му трябват цели десетилетия да стигне границите на западните кралства. Генерал Варана, херцогът на Анадил, действащ като регент от името на болния Ран Боруни XXIII, бе потушил с твърда ръка изстъпленията на големите родове от Толнедра и бе прекратил непристойното им боричкане за имперския трон. Изобщо Гарион очакваше времена на мир и спокойствие до онзи топъл ден през ранното лято, когато пристигна писмо от краля на Арендия Кородулин.
Гарион и Се’Недра прекарваха тихия следобед заедно в уютните кралски покои. Приказваха си за дребни, маловажни неща, защото по-скоро желаеха да се наслаждават на компанията си, отколкото изпитваха действителна загриженост за въпросите, които обсъждаха. Гарион се излежаваше в голямо кресло от синьо кадифе до прозореца, а Се’Недра седеше пред огледало с позлатена рамка и решеше с четка дългата си бакъреночервеникава коса. Гарион много харесваше косата на Се’Недра. Цветът й бе възбуждащ, ароматът — прекрасен, а една палава къдрица сякаш нарочно падаше по особено привлекателен начин върху гладката й бяла шия. Когато слугата донесе писмото от краля на Арендия, поставено изискано върху сребърен поднос, Гарион със съжаление отмести очи от прекрасната си съпруга, разчупи пищния восъчен печат и разгъна дебелия пергамент.
— От кого е, Гарион? — попита Се’Недра, без да изважда четката от косата си, вперила поглед към отражението си в огледалото с някакво замечтано удовлетворение.
— От Кородулин — отговори той и започна да чете.
„До Негово величество крал Белгарион от Рива, Върховен владетел на Запада, с дружески поздрав“ —
