започваше писмото. „Искрено се надяваме, че думите, които ви изпращаме, ще ви заварят теб и твоята кралица в добро здраве и с бодър дух. Ще ми се да можех надълго и нашироко да опиша уважението и обичта, които моята кралица и аз изпитваме към теб и Нейно величество, ала тук в Арендия възникна криза. Тъй като пряката причина за появяването й са действията на неколцина твои приятели, реших да потърся помощта ти, за да се справя с нея.
За наша голяма печал, скъпият ни приятел баронът на Воу Ебор накрая почина от тежките рани, които получи на бойното поле при Тул Марду. Тази пролет смъртта му ни наскърби повече, отколкото могат да изразят думите. Той беше добър и верен рицар. Баронът и баронеса Нерина нямаха деца, затова негов наследник е далечен племенник, сър Ембриг. Той е твърде безразсъден. Страхувам се, че повече го интересуват титлата и земите на неговото наследство. Въобще не го трогва фактът, че ще се натрапи на нещастната баронеса. По най-недостоен начин, срамен за човек с благороден произход, той замина направо във Воу Ебор, за да влезе във владение на именията си. Доведе със себе си мнозина познати нему рицари, стари другари по чаша. Когато пристигнали във Воу Ебор, сър Ембриг и дружината му се отдали на непристоен гуляй и когато всички били мъртвопияни, един от тези грубияни изразил възхищението си към наскоро овдовялата Нерина. Сър Ембриг не се замислил нито миг, нито обърнал внимание на тежката загуба, преживяна от дамата, а незабавно обещал ръката й на пияния си другар. Според действащите в Арендия закони сър Ембриг наистина има такова право, въпреки че никой истински рицар не би наложил насилствено волята си върху родственица, потънала в мъчителна скръб.
Новината за това безчинство веднага била занесена на сър Мандорален, могъщия барон на Воу Мандор, и великият рицар незабавно събрал войска. Какво се е случило при пристигането му във Воу Ебор можеш добре да си представиш. Ти познаваш добре храбростта на сър Мандорален и ти е известно колко е дълбока почитта му към баронеса Нерина. Сър Ембриг и неговите хора лекомислено се опитали да застанат на пътя му. Накрая, както разбрах, няколко души намерили смъртта си, мнозина други имали тежки наранявания. Твоят приятел взел баронесата под своя закрила и я завел във Воу Мандор, където се грижи за безопасността й. Сър Ембриг, който за жалост по всяка вероятност ще се възстанови от раните си, обяви война между Ебор и Мандор и събра различни благородници. Други се събират под знамето на сър Мандорален. Югозападна Арендия е изправена пред прага на всеобща война. Даже ме осведомиха, че Лелдорин от Уилдантор, много безразсъден младеж, е събрал войска от астуриански стрелци и в момента напредва на юг, за да помогне на стария си другар по оръжие. Така стоят нещата при мен. Знай, че не желая кралската корона на Арендия да се нагърби с този въпрос; ако се наложи да взема решение, ще бъда заставен от нашите закони да се произнеса в полза на сър Ембриг.
Отправям молба към теб, крал Белгарион, да дойдеш в Арендия. Моля те, използвай своето влияние върху бившите си сподвижници и скъпи приятели, накарай ги да се върнат от ръба на пропастта, пред която са се изправили. Боя се, че единствено твоята намеса може да предотврати надвисналото бедствие.
С надежда, и израз на искрено приятелство, Кородулин.“
Гарион гледаше безпомощно писмото.
— Защо тъкмо аз? — рече той, без дори да помисли.
— Какво ти пише, скъпи? — попита Се’Недра, остави четката и взе гребен от слонова кост.
— Казва, че… — Гарион спря. — Мандорален и Лелдорин… Ето, виж. — Гарион й подаде писмото. — Прочети го. — След това закрачи нервно, стиснал юмруци, и замърмори ядосано.
Се’Недра прочете писмото и изумено възкликна:
— Ужасно!
— Бих казал, че тази дума твърде добре обобщава всичко.
Гарион изруга на глас.
— Гарион, моля те, без ругатни. Приказваш като някой пират. Какво ще предприемеш сега?
— Нямам ни най-малка представа.
— Е, все ще ти се наложи да направиш нещо.
— Защо аз? — избухна той. — Защо винаги прехвърлят тези неща на мен?
— Защото знаят, че ще се погрижиш за тези малки проблеми по-добре от всеки друг.
— Благодаря — сухо каза той.
— Бъди мил — рече му тя. След това сви замислено устни, и плесна бузата си с гребена от слонова кост. — Ще имаш нужда от короната си, разбира се. Според мен синият жакет, украсен със сребро, ще бъде подходящ за случая.
— За какво говориш?
— Ще се наложи да заминеш за Арендия, за да се справиш с този проблем. Мисля, че трябва да изглеждаш възможно най-добре. Арендите ценят много външния вид на владетеля. Защо не провериш с кой кораб ще пътуваш? Ще ти опаковам някои неща. — Тя погледна през прозореца към златистата светлина на следобедното слънце. — Мислиш ли, че ще ти е топло, ако си вземеш хермелиновата наметка?
— Няма да взема хермелиновата наметка, Се’Недра. Ще бъда с доспехи и меч.
— О, не пресилвай нещата чак толкова, Гарион. Просто трябва да отидеш там и да им кажеш да спрат.
— Може би, но първо трябва да привлека вниманието им. Става дума за Мандорален и Лелдорин. Няма да имам пред себе си благоразумни хора, спомни си.
Кралицата сбърчи чело.
— Това е вярно — призна тя. Но след това му се усмихна окуражително. — Сигурна съм, че въпреки всичко ще се справиш. Имам пълно доверие в теб.
— И ти си като останалите — измърмори мрачно той.
— Но ти можеш, Гарион. Всички го знаят.
— Трябва да говоря с Бранд — каза все така мрачно Гарион. — Трябва да се свършат много неща, а това пътуване ще отнеме няколко седмици.
— Аз ще се погрижа за всичко, скъпи — увери го малката кралица, протегна ръка и го потупа по бузата. — А сега тръгвай. Мога да ръководя много добре делата тук, докато те няма.
Той я погледна и сърцето му се сви.
Когато в една облачна утрин Гарион пристигна във Воу Мандор, положението се бе влошило още повече. Войниците на сър Ембриг бяха излезли на полето. Лагерът им се намираше на около три левги от замъка на Мандорален, а Мандоралин и Лелдорин бяха извели войските си от града, за да ги пресрещнат. Гарион с грохот се приближи към портите на здравата крепост на своя приятел. Беше възседнал боен кон, взет на заем от един гостолюбив барон, при когото бе отседнал след пристигането си в Арендия. Владетелят на Рива носеше стоманена ризница и доспехи, подарък от крал Кородулин. Грамадният меч на Желязната хватка стърчеше над гърба му. Вратите се отвориха широко и Гарион влезе във вътрешния двор, свлече се тромаво от седлото и пожела незабавно да го заведат при баронеса Нерина.
Намери я застанала натъжена на бойниците, пребледняла, облечена цялата в черно. Тя търсеше в облачното небе на изток издайническите стълбчета дим, които щяха да оповестят началото на битката.
— Всичко е заради мен, крал Белгарион — прошепна с болезнен глас тя. — Причинявам междуособици, раздор и болка от деня, в който се омъжих за моя скъп покоен барон.
— Не бива да вините себе си — отвърна й Гарион. — Мандорален може да си навлече неприятности и без чужда помощ. Кога тръгнаха той и Лелдорин?
— Вчера следобед — отговори тя. — Струва ми се, че битката скоро ще започне. — След това погледна печално плочите, с които бе постлан вътрешният двор, и въздъхна.
— В такъв случай по-добре да тръгвам веднага. Може би ако стигна там преди да започнат боя, ще успея да предотвратя кръвопролитието.
— Хрумна ми прекрасна идея, ваше величество — заяви тя и върху бледото й лице се изписа малко тъжна усмивка. — Мога да направя задачата ви много по-лесна.
— Дано наистина да е така — откликна кралят на Рива. — Като гледам какво е положението, стигам до заключението, че ми предстои много тежка сутрин.
— В такъв случай побързайте към бойното поле, ваше величество. Безжалостната война кръжи над главите на скъпите ни приятели. Съобщете им, че личността, причинила предстоящата битка, е напуснала
