езеро. — Гроя УЛ.
Белгарат отвърна:
— Яд хо. Гроя УЛ.
След това преминаха по мраморното мостче и отидоха при горима. Белгарат и стареца си стиснаха топло ръце.
— Доста години изминаха, откакто не сме се срещали — рече вълшебникът. — Как я караш? Справяш ли се със задълженията си?
— Чувствам се почти като младеж — усмихна се горимът. — Релг е открил моя наследник. Най-после виждам края на своята мисия.
— Наистина ли го е открил? — попита с насмешка Белгарат.
— Точно така. — Горимът погледна с обич Релг. — Помежду ни е имало и недоразумения, нали, сине? — изрече той. — Но в крайна сметка излиза, че двамата сме се стремели към една и съща цел.
— Беше ми необходимо малко повече време, за да осъзная това, свети гориме — отвърна Релг с горчивина. — Аз съм малко по-твърдоглав от останалите. Понякога се чудя как УЛ не губи търпение с такива като мен. Моля да ме извините, но трябва да отида при жена си и сина си. Много дни бях далеч от тях. — Той се обърна и с бързи крачки пое обратно по мостчето.
Белгарат се засмя.
— У този човек са настъпили забележителни промени.
— Съпругата му е чудесна жена — съгласи се горимът.
— Сигурен ли си, че тъкмо тяхното дете е истинският избраник?
Горимът кимна.
— Самият УЛ потвърди това. Мнозина се противопоставиха на този избор, тъй като Тайба не е дъщеря на Улголандия, но гласът на УЛ ги накара да замлъкнат.
— Сигурен съм, че е станало така. Забелязал съм, че гласът на УЛ е много убедителен. Искал си да ме видиш?
Лицето на горима стана сериозно и той посочи къщата си, която имаше форма на пирамида.
— Да влезем. Трябва да обсъдим един въпрос, който не търпи отлагане.
Еранд последва двамата мъже, които влязоха в къщата. Стаята бе слабо осветена от блещукащо кристално кълбо, окачено на верига, висяща от тавана. Имаше маса и няколко ниски каменни пейки. Всички седнаха около масата и старият горим погледна тържествено Белгарат.
— Ние не сме като хората, които живеят на повърхността на земята под пряката светлина на слънцето, приятелю — каза той. — Те долавят звуците на вятъра в клоните на дърветата, бълбукането на потоците, песните на птиците, изпълващи въздуха. Тук, в нашите пещери, ние чуваме единствено стоновете на самата земя.
Белгарат кимна.
— Земята и скалите говорят на народа на Улголандия по особен начин — продължи горимът. — До нас могат да достигнат звуци от противоположната половина на света. Такъв шум вече тътне в скалите от няколко години и става все по-силен и отчетлив.
— Може бе в земните недра има някакъв разлом — предположи Белгарат. — Място, в което се измества каменното легло на голям континент?
— Не вярвам, че е така, приятелю — не прие становището му горимът. — Звукът, който чуваме, не е породен от движенията на неспокойните земни пластове. Той е причинен от събуждането на един-единствен камък.
— Не съм съвсем сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш — рече Белгарат и се навъси.
— Камъкът, който чуваме, е жив, Белгарат.
Старият вълшебник впери поглед в своя приятел.
— На света има само един жив камък, гориме.
— Самият аз винаги съм вярвал в това. Чувал съм звука от Кълбото на Алдур, докато то се движи около света. Този нов звук е породен също от жив камък. Той се пробужда, Белгарат, и чувства мощта си. Той е зъл, приятелю. Толкова зъл, че самата земя стене под тежестта му.
— И откога достига до вас този звук?
— Започна скоро след смъртта на прокълнатия Торак.
Белгарат сви устни.
— Знаехме, че нещо се раздвижва из цялата територия на Малореа — отбеляза той. — Ала нямахме представа, че проблемът е толкова сериозен. Можеш ли да ми кажеш нещо повече за този камък?
— Зная единствено името му — отвърна горимът. — Чуваме, че го произнасят шепнешком в пещерите, галериите и пукнатините на земните недра. Нарича се „Сардиус“.
Белгарат рязко вдигна глава.
— Ктраг Сардиус? Сардион?
— Чувал ли си за него?
— Белдин се натъкнал на това име в Малореа. То било свързано с нещо, наречено Зандрамас.
Горимът се задъха и лицето му придоби мъртвешки блед цвят.
— Белгарат! — възкликна той със задавен глас.
— Какво има?
— Това е най-страшното проклятие в нашия език.
Белгарат го погледна втренчено.
— Смятах, че зная повечето думи в езика ви. Как така никога не съм чувал тази?
— Никой не би я произнесъл пред теб.
— Никога не съм предполагал, че улгите въобще имат някакви думи, за да прокълнат някого. Какво е най-общото значение на „Зандрамас“?
— Това означава „объркване“, „хаос“, „пълно отрицание на света“. Ужасна дума.
Белгарат се намръщи.
— Но защо улгоско проклятие се появява в Даршива и се използва като име на някого или на някакъв предмет? И каква е връзката му със „Сардион“?
— Може би двете думи означават едно и също.
— Не бях помислил за това — призна Белгарат. — Но е възможно. Смисълът им изглежда подобен.
Поулгара бе възпитала Еранд много грижливо. Момчето знаеше, че не бива да се намесва, когато говорят по-възрастни. Ала онова, които искаше да каже, изглеждаше изключително важно и Еранд изведнъж почувства, че трябва да наруши правилото.
— Двете думи не означават едно и също нещо — намеси се момчето.
Белгарат го измери с особен поглед.
— Сардионът е камък, нали?
— Да — отвърна горимът.
— Зандрамас не е камък. Той е човек.
— Откъде знаеш това, момчето ми?
— Срещали сме се — отговори тихо Еранд. — Не точно лице в лице, а как да кажа… — беше му трудно да обясни. — Той приличаше на сянка. Ала човекът, който хвърляше сянката, се намираше някъде на друго място.
— Проекция — обясни Белгарат на горима. — Сравнително прост номер, гролимите много го обичат. — Вълшебникът се обърна към момчето. — Тази сянка каза ли ти нещо?
Еранд кимна.
— Каза, че ще ме убие.
Белгарат рязко пое дъх и попита:
— А ти каза ли това на Поулгара?
— Не. Трябваше ли?
— Не си ли помисли, че подобно нещо е твърде важно?
— Помислих, че е просто заплаха, целяща да ме накара да изпитам страх.
— Ти уплаши ли се?
— Да се уплаша ли? Не.
