— Ще ме приемете ли за ваш съпруг, Нерина? — изрече умолително той.
Баронесата го погледна безпомощно.
— Не разполагам с достатъчно време, милорд, да обмисля своя отговор.
— Опитайте се да отговорите с „да“, Нерина — предложи Гарион.
— Такава ли е заповедта ви, милорд?
— Приемете го така, щом предпочитате.
— В такъв случай трябва да се подчиня. Ще ви приема, сър Мандорален, с цялото си сърце.
— Чудесно — заяви бързо Гарион и потри ръце. — Ставай, Мандорален. Незабавно трябва да отидем в твоя параклис. Ще намерим свещеник и ще узаконим брака ви още преди вечеря.
— Със сигурност не бихте ни накарали да действаме така припряно, милорд — изрече задъхано Нерина.
— Всъщност желая да стане точно така. Трябва да се връщам в Рива, но няма да замина, докато не се убедя, че сте се оженили благополучно. Нещата в Арендия лесно се объркват, ако някой не ги контролира отблизо.
— Не съм облечена подходящо, ваше величество — възпротиви се Нерина и огледа роклята си. — Не можете да ме омъжите в одежди с черен цвят.
— А пък аз — възрази Мандорален — все още съм с доспехите си. А един мъж не трябва да пристъпва към венчавката си, облечен в стомана.
— Ни най-малко не ме е грижа как сте облечени — каза им Гарион. — Важно е какво има в сърцата ви, а не върху гърбовете ви.
— Но… — поколеба се Нерина. — Аз дори нямам воал.
Гарион я гледа дълго, без да откъсва очи от нейните. После обходи с бърз поглед стаята, взе от масата една дантелена покривчица и внимателно я сложи върху главата на дамата.
— Очарователно — измърмори Върховният владетел на Запада. — Може ли някой да се сети за нещо друго?
— Ами пръстен? — колебливо предложи Лелдорин.
Гарион се обърна, впери поглед в него и прошепна:
— И ти ли?
— Но те наистина трябва да имат пръстен, Гарион — изтъкна в своя защита Лелдорин.
Гарион помисли малко, съсредоточи се и създаде златен пръстен от ефирния въздух.
— Това ще свърши ли работа? — попита той и им го подаде.
— Няма ли някоя дама да ме придружава до олтара? — попита Нерина с тих треперещ глас. — Не е прилично благородница да се омъжи, без да бъде съпроводена от дама с подходящ ранг, която да я подкрепя и да я окуражава.
— Отиди да доведеш подходяща дама — обърна се Гарион към Лелдорин.
— Коя да избера? — попита безпомощно рицарят.
— Не ме интересува. Просто доведи дама с благороден произход в параклиса, дори ако се наложи да я влачиш за косата.
Лелдорин изтича навън.
— Има ли още нещо? — попита Гарион Мандорален и Нерина.
Тонът му започваше да стова опасен и показваше, че търпението на краля вече се изчерпва.
— По обичай младоженецът трябва да бъде придружаван от близък приятел, Гарион — напомни му Мандорален.
— Лелдорин ще дойде в параклиса — заяви кралят. — Аз също ще бъда там. Няма да допуснем да паднеш, да загубиш съзнание или да избягаш.
— Мога ли да взема малко цветя? — попита Нерина умолително.
Гарион я погледна.
— Разбира се — отговори той с подвеждащо мил глас. — Протегнете ръката си към мен.
А след това Върховният владетел на Запада започна да създава лилии. Караше ги да разцъфват една след друга и ги слагаше в треперещата ръка на дамата.
— Цветът им подходящ ли е, Нерина? — попита я той. — Мога да го променя, ако желаеш — може би лилави, или резедави, или пък светлосини. Какви ти харесват най-много?
Накрая Гарион реши, че така няма да стигне доникъде. Те щяха да продължават да изтъкват пречка след пречка и така до безкрай. Двамата бяха така привикнали да живеят с огромната си мъка, че не желаеха, дори бяха неспособни да се освободят от скръбта, която се бе превърнала едва ли не в развлечение за тях. Затова решението трябваше да бъде единствено негово. Макар че жестът му щеше да изглежда прекалено театрален, Гарион взе предвид склонностите на двамата и извади меча си.
— Всички незабавно отиваме в параклиса — заяви той. — И вие двамата ще се ожените.
След това кралят на Рива посочи разбитата врата и заповяда:
— Веднага тръгвайте!
И така една от най-големите трагични любовни истории на всички времена получи своя щастлив завършек — Мандорален и неговата Нерина се ожениха. Гарион в буквалния смисъл на думата стоеше над главите им с пламтящ меч, за да предотврати опасността от спънки в последната минута.
Общо взето Гарион бе твърде доволен от себе си и от начина, по който се бе справил с възникналото положение. На следващата сутрин отпътува за Рива, поздравявайки се мислено за постигнатия успех.
10.
— Както и да е — разказваше Гарион, докато двамата със Се’Недра почиваха в своята всекидневна, застлана със сини килими, вечерта след завръщането му в Рива. — Когато се прибрахме в замъка на Мандорален и казахме на Нерина, че вече няма никакви пречки да се оженят, тя опита да се противопостави по всякакъв възможен начин.
— Винаги съм смятала, че го обича — рече Се’Недра.
— Така е, но тя бе в центъра на тази покъртителна трагедия всички тези години и в действителност не желаеше да промени нещата. Все още не бе изхвърлила от мислите си идеята за благородното страдание.
— Не се подигравай, Гарион.
— Арендите постъпват така, че получавам зъбобол. Първо държеше да има зестра — при това твърде внушителна.
— Това изглежда разумно.
— Не и след като обърнеш внимание на факта, че трябваше да я платя аз.
— Ти? Че защо тъкмо ти?
— Аз съм неин опекун, забрави ли? Макар че използваше твърде старинен език и видът й бе покъртително тъжен, тя се пазареше като драсниански търговец на коне. Докато се споразумеем, кесията ми съвсем изтъня. Освен това поиска и официален писмен документ, удостоверяващ съгласието ми. Пожела воал, дама за своя придружителка, пръстен и цветя. С всяка минута гневът ми се увеличаваше и…
— Не забравяш ли нещо?
— Мисля, че не.
— Мандорален не й ли направи предложение? — Се’Недра се наведе напред, малкото й лице доби много съсредоточен израз. — Сигурна съм, че е настояла за това.
— Права си, почти бях забравил.
Кралицата поклати глава с едва доловима тъга и изрече неодобрително:
— О, Гарион!
— Това стана по-рано — веднага след пазарлъка за зестрата. Както и да е, той й направи предложение, аз я накарах да каже „да“, а след това…
— Чакай малко — прекъсна го енергично Се’Недра и вдигна малката си ръка. — Не прескачай тъкмо този момент. Какво точно й каза Мандорален, когато я помоли да стане негова съпруга?
Гарион се почеса по ухото.
— Не съм сигурен дали ще си спомня съвсем точно — призна той.
