Генерал Варана, потомствен войник със сурово лице, късо подстригана къдрава коса и силно накуцваща походка, ги посрещна пред портите на палата. Видът му бе мрачен.
— Навреме ли пристигаме, чичо? — попита Се’Недра и гласът й тревожно потрепера.
Генералът кимна, а след това прегърна малката кралица.
— Трябва да бъдеш смела, Се’Недра — изрече той. — Баща ти е много, много болен.
— Има ли някаква надежда? — попита го тя тихо.
— Винаги има надежда — отвърна Варана, ала гласът му говореше друго.
— Мога ли да го видя сега?
— Разбира се. — Генералът погледна тъжно Гарион. — Ваше величество — поздрави той и кимна.
— Ваше височество — отвърна Гарион, като си спомни, че хитрият баща на Се’Недра преди няколко години бе „осиновил“ Варана. Сега генералът бе пряк наследник на императорския трон.
Накуцвайки, Варана ги поведе по мраморните коридори на обширния дворец. Най-сетне стигнаха до едно уединено тихо крило. Там имаше порта, охранявана от двама грамадни като кули легионери с лъскави нагръдници. Когато се приближиха, тежката врата се отвори безшумно пред тях и насреща им се появи лорд Морин, императорският шамбелан, облечен в кафява мантия. Морин се беше състарил значително, откакто Гарион го бе видял за последен път. Грижата за губещия сили император бе ясно изписана на лицето му.
— Скъпи Морин — извика Се’Недра и топло прегърна най-близкия приятел на баща си.
— Малката ми Се’Недра — отвърна той нежно. — Много се радвам, че пристигнахте навреме. Той все пита за теб. Мисля, че единствено мисълта за твоето идване го кара да се държи.
— Буден ли е?
Морин кимна.
— Почти непрекъснато дреме, ала все още е с ума си.
Се’Недра изправи решително рамене.
— Добре — рече тя. — Да влезем при него.
Ран Боруни лежеше на широко легло с балдахин, завит със златисто одеяло. Той бе дребен мъж, но болестта бе стопила тялото му още повече и сега изглеждаше почти като скелет. Цветът на лицето му бе по-скоро сив, отколкото блед. Носът му, наподобяващ клюн на хищна птица, стърчеше от изпитото лице на императора като мачта на кораб. Очите му бяха затворени, слабият му гръден кош леко потрепваше, борейки се за всяка глътка въздух.
— Татко? — каза Се’Недра толкова тихо, че гласът й почти не се отличаваше от шепот.
Императорът отвори едното си око.
— А, ти ли си — сопна се той. — Значи най-сетне успя да стигнеш дотук.
— Нищо не можеше да ме задържи — каза му тя, наведе се над леглото и целуна съсухрената му буза.
— Думите ти не ми звучат твърде окуражаващо — изсумтя той.
— Сега вече съм тук и ще се погрижа да оздравееш.
— Не се отнасяй снизходително към мен, Се’Недра. Лекарите вече ме отписаха от света.
— Какво знаят те? Никой не може да унищожи хората от рода Боруни.
— Може би някой е приел такъв закон, докато не съм внимавал. — Императорът погледна над рамото на дъщеря си към своя зет. — Изглеждаш добре, Гарион — подхвърли той. — Само не си губи времето с глупости, моля те. Не ме заблуждавай, че изглеждам добре. Изглеждам ужасно, нали?
— Да, но не чак толкова ужасно — отвърна Гарион.
Ран Боруни се усмихна за миг на зет си, след това отново се обърна към дъщеря си.
— Е, Се’Недра, за какво ще се караме днес?
— Да се караме ли? Кой е казал, че ще се караме?
— Ние с теб винаги се караме. С нетърпение очаквах този момент. Не съм се карал като хората от онзи ден, когато ми задигна легионите.
— Само ги взех на заем, татко — поправи го тя, но вече не толкова мило.
— Значи го наричаш така? — Императорът намигна на Гарион и се засмя. — Де да беше тук да я видиш! Докара ме до припадък, а после задигна цялата ми армия, докато аз се тръшках с пяна на уста.
— Аз да съм задигнала армията ти! — възкликна Се’Недра.
Ран Боруни започна да се киска, ала смехът му премина в раздираща кашлица. Императорът бе толкова слаб, че не можеше дори да повдигне глава. Затвори очи и задряма. Се’Недра стоеше надвесена тревожно над него.
След около четвърт час лорд Морин влезе с малко плоско шише и сребърна лъжица.
— Време е за лекарството му — тихо каза той на Се’Недра. — Не вярвам, че наистина му помага много, но въпреки това му го давам редовно.
— Ти ли си, Морин? — попита императорът, без да отваря очи.
— Да, Ран Боруни.
— Има ли вече някакви вести от Тол Рейн?
— Да, ваше величество.
— И какви са те?
— Страхувам се, че там сезонът също е свършил.
— Трябва да има поне едно дърво някъде по света, което все още да дава плод — каза раздразнено измършавелият дребен мъж, отпуснат в императорското ложе.
— Негово величество изрази желание да получи малко пресни плодове — обясни Морин на Гарион и Се’Недра.
— Не просто какви да е плодове, Морин — поправи го Ран Боруни и гърдите му изхъхриха. — Череши. Искам череши. Веднага ще подаря великото херцогство на всеки, който успее да ми донесе пресни череши.
— Не бъди толкова капризен, татко — смъмри го Се’Недра. — Сезонът на черешите отмина преди месец. Какво ще кажеш за една хубава зряла праскова?
— Не искам никакви праскови. Искам череши!
— Ами просто няма да ги получиш.
— Ти си лоша дъщеря, Се’Недра — обвини я той.
Гарион се наведе и прошепна тихо на жена си:
— Ей сега се връщам. — След това излезе от стаята, придружен от Морин. В коридора отвън двамата срещнаха генерал Варана.
— Как е той? — попита генералът.
— Раздразнителен — отвърна Гарион. — Иска череши.
— Знам — отвърна кисело Варана. — От седмици иска едно и също. Всеки представител на семейство Боруни иска невъзможното, повярвай ми.
— Има ли череши в двора на двореца?
— Има няколко в личната градина на императора. Защо?
— Мисля, че бих могъл да си поприказвам с тях — отвърна невинно Гарион. — Ще им обясня някои неща, ще им дам кураж.
Варана го погледна с видимо неодобрение.
— Това съвсем не е недостойно — увери го Гарион.
Генералът вдигна ръка.
— Моля те, Белгарион — заговори огорчено той. — Не се опитвай да ми обясняваш. Дори на искам да чувам за това. Ако ще го правиш, просто го направи и толкова, но моля те, не ме убеждавай, че делото ти е нещо съвсем естествено и безопасно.
— Добре — съгласи се Гарион. — Та къде беше градината, генерале?
Всъщност никак не беше трудно, разбира се. Гарион бе виждал Белгарат да го прави много пъти. След десетина минути кралят на Рива се върна в коридора пред стаята на болния с малка кошница тъмночервени череши.
Варана погледна неодобрително кошницата, но не каза нищо. Гарион бързо отвори вратата и влезе.
