Ран Боруни лежеше, облегнал гръб върху няколко възглавници. Изпитото му лице бе изнурено от изтощение.
— Не разбирам защо — тъкмо казваше той на Се’Недра. — Една изпълнена с уважение към родителите си дъщеря досега би дарила баща си с половин дузина внучета.
— Е, бъди спокоен, татко — отвърна тя. — Защо всички толкова се тревожите за това?
— Защото е важно, Се’Недра. Дори и ти не си толкова глупава, за да не разбираш, че… — Той прекъсна мисълта си и впери невярващ поглед в кошницата в ръката на Гарион. — Откъде ги взе?
— Струва ми се, че би предпочел да не научиш истината, Ран Боруни. Това е такова нещо, което, изглежда, разстройва толнедранците. Не зная защо, но е така.
— Не си ги измъкнал просто от въздуха, нали? — попита императорът подозрително.
— Не. Така е много по-трудно. Само насърчих малко дърветата в твоята градина, това е всичко. Те проявиха голямо желание да помогнат.
— За какъв прекрасен момък си се омъжила, Се’Недра! — възкликна Ран Боруни, вперил жаден поглед в черешите. — Остави ги тук, моето момче — добави той и потупа леглото до себе си.
Се’Недра подари на съпруга си сияйна, изпълнена с благодарност усмивка, взе кошницата и я постави до баща си. След това разсеяно взе една череша и я лапна.
— Се’Недра! Не ми яж черешите!
— Само проверявам дали са узрели, татко.
— Всеки идиот може да види, че са узрели — заяви той и издърпа скъпернически кошницата към себе си. — Ако искаш череши, иди си набери. — После императорът внимателно избра една череша и я лапна. — Чудесно — въздъхна той и задъвка щастливо.
— Не плюй костилките по пода, татко — сгълча го Се’Недра.
— Подът си е мой — напомни й той. — Гледай си работата. Плюенето на костилките е част от удоволствието. — Ран Боруни изяде още няколко череши. — Няма да обсъждаме въпроса откъде си ги намерил — обяви великодушно болният. — Строго погледнато, толнедранските закони забраняват извършването на вълшебства на територията на империята и постъпката ти е в нарушение на толнедранското законодателство. Но този път ще си затворим очите.
— Благодаря, Ран Боруни — отвърна Гарион. — Думите ти означават много за мен.
Императорът се усмихна и въздъхна доволно.
— Вече се чувствам по-добре — рече той. — Се’Ван ми носеше пресни череши в кошница, която много приличаше на тази.
— Майка ми — прошепна Се’Недра на Гарион.
Очите на Ран Боруни се замъглиха.
— Тя ми липсва — каза той едва чуто. — С нея бе невъзможно да се живее, но ми липсва все повече с всеки изминал ден.
— Аз почти не си я спомням — тъжно прошепна Се’Недра.
— Ала аз я помня много добре — каза баща й. — Бих дал цялата си империя, ако можех да видя лицето й поне още веднъж.
Се’Недра хвана съсухрената му ръка и погледна умолително Гарион.
— Би ли могъл да го направиш? — попита го тя. В очите й блеснаха две големи сълзи.
— Не съм сигурен — отговори объркано той. — Струва ми се, че зная как се прави, ала никога не съм виждал майка ти, затова ще трябва… — Кралят на Рива замълча. — Сигурен съм, че леля Поул би могла да го направи, но… — Той се приближи. — Можем да опитаме. — Гарион стисна ръката на Се’Недра, а след това хвана дланта на Ран Боруни. Така тримата се свързаха в неразделен кръг.
Задачата беше изключително трудна. Паметта на Ран Боруни бе замъглена от възрастта и продължителното боледуване. Се’Недра пък почти не помнеше майка си и откъслечните й спомени бяха толкова бегли, че едва ли действително съществуваха в паметта й.
Гарион съсредоточи цялата си воля. Капки пот избиха по челото му, цялото му същество се напрегна да събере всички откъслечни спомени в един-единствен образ.
Светлината, нахлуваща през ефирните завеси на прозореца, започна да намалява. Сякаш облак бе скрил слънцето. Чуваше се далечен нежен звук, като че вятърът си играеше с малки златни звънчета. Стаята изведнъж се изпълни с особено горско благоухание — едва доловим аромат на мъх, листа и зелени дървета. Светлината избледня още повече, звуците на златните звънчета и опияняващият мирис се усилиха.
И изведнъж пред леглото на умиращия император се плъзна странно лъчисто сияние. Светлината му стана ослепителна — и се появи съпругата му.
Се’Ван беше малко по-висока от дъщеря си, но Гарион веднага разбра защо Ран Боруни винаги бе обичал безгранично единственото си дете. Косата на императрицата имаше съвсем същия цвят, кожата й бе също така мургава, с мек златист оттенък, а очите — също толкова зелени. Чертите й, разбира се, разкриваха своенравността й, но очите й бяха изпълнени с любов.
Видението обиколи безшумно леглото, протегна кротко ръка и докосна лицето на Се’Недра, задържайки за миг призрачните си пръсти върху бузата й. Гарион изведнъж разбра кой е източникът на този тих опияняващ звън на камбанки. Майката на Се’Недра носеше двете златни обеци с форма на жълъди, които дъщеря й толкова много харесваше. Двете малки езичета в жълъдчетата издаваха нежния, мелодичен звън всеки път, когато императрицата поклатеше глава. Гарион си спомни, че същите обеци стояха върху тоалетната масичка на съпругата му в Рива.
После Се’Ван протегна ръка към императора. Лицето на Ран Боруни изразяваше безкрайно учудване, а очите му бяха пълни със сълзи.
— Се’Ван! — прошепна той с треперещ глас и с огромно усилие опита да се надигне от възглавницата. Издърпа тръпнещата си ръка от дланта на Гарион и я протегна към видението. За миг ръцете им сякаш се докоснаха. Ран Боруни пое дълбоко дъх, от гърдите му се откъсна мъчителна дълга въздишка, след това императорът се отпусна върху възглавницата си и умря.
Се’Недра дълго седя, стиснала ръката на баща си. Слабият горски аромат и ехото от малките златни звънчета бавно напуснаха стаята, светлината от прозореца се завърна. Накрая кралицата на Рива постави нежно съсухрената ръка на баща си върху завивката, изправи се и огледа стаята с невиждащи очи.
— Ще трябва да се проветри, разбира се — каза разсеяно тя. — Може би трябва да донесем свежи цветя. Така въздухът ще стане по-приятен. — След това кралицата изопна завивката върху леглото, където бе седяла, и тъжно погледна тялото на баща си. — О, Гарион — изстена тя и се хвърли в обятията му.
Гарион я прегърна и я погали по косата. Усещаше как малкото й тяло се тресе, притиснато към неговото. Кралят на Рива не откъсваше очи от неподвижното, спокойно лице на императора на Толнедра. Може би бе някаква зрителна измама, предизвикана от слънчевата светлина, но му се стори, че върху устните на Ран Боруни е застинала усмивка.
11.
Тържественото погребение на император Ран Боруни XXIII от третата династия на Боруните се състоя няколко дни по-късно в храма на Недра, бога-лъв на империята. Храмът — огромна мраморна сграда — бе недалеч от императорския дворец. Зад олтара се извисяваше голям ветрилообразен свод от ковано злато, увенчан от лъвска глава. Точно пред олтара стоеше простата мраморна поставка за ковчега на бащата на Се’Недра. Мъртвият император лежеше във вечен покой, тялото му от врата надолу бе покрито със златен плат. Храмът, край чиито четири стени се извисяваха величествени колони, преливаше от народ. Членовете на великите династии в империята се надпреварваха не толкова да отдадат почит на Ран Боруни, а по-скоро да покажат пищността на одеждите и украшенията си.
Гарион и Се’Недра, и двамата в траур, седяха до генерал Варана в предната част на обширната зала и слушаха хвалебствените слова. Толнедранските политици бяха наредили представител на всеки от най- могъщите родове да произнесе слово по този тъжен повод. Гарион предполагаше, че речите са отдавна предварително съчинени. Всички до една бяха прекалено цветисти и отегчителни. И всяка очевидно бе вдъхновена от идеята, че въпреки смъртта на Ран Боруни империята продължава да живее. Това придаваше на повечето от изказващите се самодоволен вид. Когато хвалебствените слова най-сетне приключиха,
