ледени стени, пълзящи безмилостно по целия свят.
Известно време Белгарат не сне суровия си поглед от очите на внука си и с това всичко свърши. По- късно, когато гневът му се уталожи, той се излегна в едно кресло до огъня с халба пиво в ръка. Гарион добре познаваше дядо си и знаеше, че пивото прави стареца по-благ. Тъкмо това бе причината, поради която кралят на Рива благоразумно бе изпратил слугите да донесат от приятното питие веднага щом първоначалният трус бе стихнал.
— Как напредваш с ученето, момче? — попита старият вълшебник.
— Напоследък не разполагам с почти никакво време, дядо — отвърна виновно Гарион.
Белгарат задържа студения си поглед върху него и Гарион съвсем ясно видя как лицето му се зачервява. Това бе сигурен признак, че старецът отново се разгорещява.
— Съжалявам, дядо — бързо се извини той. — Вече редовно ще намирам време за учене.
Очите на Белгарат се отвориха още по-широко.
— О, недей — прекъсна го бързо той. — Навлече си достатъчно неприятности, като взе да се занимаваш с климатичните промени. Ако отново започнеш да се занимаваш с това, дори боговете не биха могли да предвидят последиците.
— Нямах предвид това, дядо.
— Тогава обясни точно какво имаш предвид, Гарион. Става дума за област, в която недоразуменията са много опасни, знаеш това. — След малко вълшебникът насочи вниманието си към Еранд и попита:
— А ти какво правиш тук, момче?
— Дурник и Поулгара също са тук — отвърна Еранд. — Решиха, че трябва да дойда с тях.
— Значи и Поулгара е тук? — Белгарат изглеждаше учуден.
— Аз я помолих да дойде — отвърна Гарион. — Има малък проблем, който тя постепенно отстранява по моя молба — поне смятам, че го прави. Струва ми се обаче, че върши странни неща.
— Тя понякога драматизира прекалено много всичко. И в какво точно се състои проблемът, с който се е заела?
— Хм… — Гарион хвърли поглед към Еранд, който ги наблюдаваше с учтив интерес, и леко се изчерви. — Хм… свързано е с хм… наследника на престола на кралство Рива — обясни деликатно той.
— И какъв е проблемът? — не разбираше Белгарат. — Ти си наследникът на престола на Рива, нали?
— Не, имам предвид следващия наследник.
— Добре, но аз все още не виждам никакъв проблем.
— Дядо, няма такъв наследник. Е, поне все още няма.
— Няма ли? Тогава ти какво си правил, момче?
— Няма значение — предаде се Гарион.
Когато пролетта най-сетне дойде, Поулгара насочи вниманието си единствено към двата дъба с преплетени клони. Тя ходеше в градината най-малко дванадесет пъти на ден и оглеждаше най-щателно всяко клонче. Когато най-после крайчетата на вейките започнаха да набъбват, на лицето й се появи странно задоволство. Тя и двете млади жени, Се’Недра и Ксера, отново започнаха да ровят в градината. Гарион намираше всички тези ботанически занимания за твърде озадачаващи, дори малко неприятни. В края на краищата той бе помолил леля Поул да дойде в Рива, за да се справи с много по-сериозен проблем.
Когато времето се оправи за първи път след края на зимата, Ксера се завърна в Гората на дриадите. Няколко дни след това леля Поул спокойно обяви, че тя, Дурник и Еранд също скоро ще си тръгват за вкъщи.
— Ще вземем и татко с нас — заяви тя и изгледа неодобрително стария вълшебник, който пиеше пиво и най-безобразно задяваше племенницата на Бранд лейди Арел — горкото момиче постоянно се изчервяваше.
— Лельо Поул — възпротиви се Гарион, — ами… хм какво ще стане с малкото затруднение, което имахме със Се’Недра.
— Какво те притеснява това, скъпи?
— Няма ли да направиш нещо, за да го отстраниш?
— Вече направих, Гарион — отвърна тя мило.
— Лельо Поул, но ти прекарваше цялото си време в градината.
— Да, скъпи, зная.
Гарион продължи да размишлява по този въпрос няколко седмици, след като всички заминаха. Дори започна да се чуди дали бе обяснил проблема както трябва. А може би леля Поул не го бе разбрала правилно.
Пролетта завладя изцяло земите на кралството, стръмните ливади зад града станаха яркозелени, осеяни тук-там с ярки диви цветя. Тъкмо тогава Се’Недра започна да се държи странно. Гарион често я сварваше седнала в градината, вперила поглед в своите дъбове, а върху лицето й светеше особено, нежно изражение. Тя твърде често напускаше за дълго крепостта и вечер се прибираше цяла окичена в цветя, придружена от лейди Арел. Преди всяко ядене отпиваше мъничка глътка от малко плоско сребърно шише, а след това правеше ужасна физиономия.
— Какво пиеш? — попита я любопитно Гарион една сутрин.
— Някакъв подсилващ сироп — отговори кралицата и потръпна. — Направен е от пъпки на дъбови дървета и има ужасен вкус.
— И леля Поул го е приготвила за тебе?
— Откъде знаеш?
— Лекарствата й винаги имат отвратителен вкус.
— Ммм — измърмори тя разсеяно. След това задържа поглед върху владетеля на Рива. — Ще бъдеш ли много зает днес?
— Всъщност не. Защо?
— Мислех си, че можем да се отбием в кухнята. Ще вземем малко месо, хляб и сирене и ще прекараме деня в гората.
— В гората ли? Че защо?
— Гарион — каза тя и в гласа й се промъкнаха гневни нотки. — Стоях затворена в този мрачен стар замък цяла зима. Бих искала малко чист въздух, слънчева светлина, аромат на дървета и диви цветя, а не миризма на влажни каменни стени.
— Защо не помолиш Арел да дойде с теб? По всяка вероятност ще се наложи да отсъствам цял ден от двореца.
Малката кралица го погледна отчаяно.
— Току-що каза, че днес нямаш нито едно важно задължение.
— Това никога не се знае. Все нещо може да изникне.
— Но може да почака — заяви Се’Недра със стиснати зъби.
Гарион я погледна за миг, забеляза признаци на зараждаща се опасност и и отговори по най-милия начин, на който бе способен:
— Имаш право, скъпа. Не виждам причина да остана в двореца. Можем да излезем заедно за няколко часа. Ако искаш, ще попитаме Арел, а може би и Кайл, дали желаят да дойдат с нас.
— Не, Гарион — прекъсна го твърдо тя.
— Защо не?
— Не, и точка.
И така, малко след закуска кралят на Рива и дребничката му кралица напуснаха Цитаделата, хванати за ръка. Бяха взели претъпкана с храна кошница. Пресякоха обширната поляна зад града и навлязоха в шарената сянка под вечнозелените дървета, които растяха по стръмните склонове към блестящите, покрити със сняг върхове.
Щом влязоха в гората, всички следи на недоволство изчезнаха от лицето на Се’Недра. Тя береше диви цветя и плетеше венци, докато двамата се разхождаха под високите борове и ели. Утринното слънце проникваше през клоните и разпиляваше по горския килим от мъх златни светлини и синкави сенки. Ароматът на смола от високите вечнозелени дървета бе опияняващ, а птичките се спускаха и отново
