Гарион тръшна вратата и изтича при Се’Недра.
— Мога ли да направя нещо? — попита той и закърши ръце.
— Помогни ми да си легна в леглото — помоли го тя.
— В леглото! — извика кралят на Рива. — Точно така! — После сграбчи ръката й и започна да я дърпа.
— Какво правиш?
— В леглото — избъбри Гарион и посочи кралското легло с балдахин.
— Гарион, помогни ми. Стига си ме дърпал.
— О! — Той я прегърна, повдигна я и залитайки я понесе към леглото. Умът му не можеше да роди нито една нормална мисъл.
— Пусни ме на земята, глупчо такъв!
— В леглото — повтаряше объркано кралят, опитвайки се с цялото красноречие на света да й обясни какво иска да направи. След това внимателно я пусна на пода и се втурна напред.
— Хубаво легло — заяви той и окуражително потупа с ръка меките завивки.
Се’Недра затвори очи и въздъхна примирено.
— Просто се махни от пътя ми, Гарион.
— Но…
— Защо не засилиш огъня? — предложи Се’Недра.
— Какво? — попита Гарион и объркано се огледа.
— Виждаш ли камината — онзи отвор в стената с горящите цепеници в него. Сложи още дърва. Искаме да е приятно и топло за бебето, нали? — Тя стигна до леглото и облегна гръб на таблата.
Гарион изтича до огнището и застана неподвижен, вперил глупав поглед в огъня.
— Какво има пък сега?
— Дърва — отвърна той. — Няма дърва.
— Донеси малко от другата стая.
Каква блестяща мисъл! Гарион погледна съпругата си с истинска благодарност.
— Отиди в другата стая, Гарион — обясни му тя. Говореше бавно и отчетливо. — Вземи дърва. Донеси ги тук. Сложи ги в огъня. Разбра ли всичко дотук?
— Точно така! — отвърна възбудено той, втурна се в другата стая, взе една съвсем малка цепеница от дървата за огрев и се върна тичешком.
— Дърва — заяви той и гордо вдигна тънката цепеница.
— Много хубаво, Гарион — измърмори Се’Недра и с мъка се покатери върху леглото. — Сега я сложи в огъня и се върни да донесеш още малко дърва.
— Още — съгласи се той, хвърли цепеницата в огнището и отново изхвърча през вратата.
Гарион изпразни коша за дърва във всекидневната, като на всяко влизане отнасяше по едно дръвце. След това се огледа диво, опитвайки се да реши каква да е следващата му стъпка. Вдигна един стол. „Ако се засиля и го ударя в стената — разсъждаваше той, — столът ще се натроши на парчета, които ще ми свършат работа.“
Вратата на кралския апартамент се отвори и влезе вълшебницата Поулгара. Тя спря и се вгледа в Гарион, чийто поглед буквално хвърляше искри от напрежение.
— Какво правиш с този стол? — попита тя.
— Дърва — обясни той. — Трябват ми дърва за огъня.
Тя го погледа известно време, приглаждайки с длан бялата си престилка.
— Разбирам — рече вълшебницата. — И той е както всички. Остави стола, Гарион. Къде е Се’Недра?
— В леглото — отговори той и виновно остави на пода полирания стол. След това я погледна щастливо. — Ще имаме бебе — осведоми я кралят съвсем сериозно.
Поулгара вдигна очи към тавана.
— Гарион — подхвана тя. Говореше внимателно, сякаш имаше пред себе си дете. — Твърде рано е Се’Недра да ляга. Трябва да се разхожда, да продължава да се движи.
Той поклати упорито глава.
— В леглото — повтори Гарион. — Бебето… — След това се огледа и отново вдигна стола.
Поулгара въздъхна, отвори вратата, и направи знак с ръка на стража.
— Младежо… — обърна се към него тя. — Защо не заведеш негово величество във вътрешния двор — онзи, който е точно до кухнята? Там има голям куп дърва. Дай му брадва. Нека нацепи малко дърва за огрев.
Днес всички бяха толкова умни! Гарион се удиви на предложението, което току-що бе направила леля Поул, остави стола и се втурна навън, влачейки след себе си смаяния страж.
През първия час трупите му се струваха тънки като клечици. Кралят на Рива ги цепеше, вдигайки истинска вихрушка от трески. Ръцете му въртяха брадвата с такава скорост, че тя описваше във въздуха съскаща, бляскава дъга. След това Гарион спря, съблече жакета си и се захвана за истинска работа. Към обяд един от готвачите почтително му поднесе грамадно парче току-що опечено говеждо, огромен комат хляб и малко пиво. Гарион изгълта лакомо три-четири хапки, изпи няколко глътки от пивото, а след това отново вдигна брадвата и нападна поредния дървен труп. Беше напълно възможно да приключи с купчината дърва пред кухнята и да тръгне да търси още, ако малко след залез слънце Бранд не го бе прекъснал.
Грамадният Пазител на Рива се усмихваше щастливо.
— Поздравления, Белгарион — изрече той. — Имаш син.
Гарион прекрати работата си, погледна оставащите трупи с известно съжаление и едва тогава думите на Бранд стигнаха до съзнанието му. Брадвата се изплъзна от пръстите му.
— Син? Син! — каза той. — Какво изумително нещо. И колко бързо се появи на бял свят. — Кралят погледна купчината дърва. — А пък аз стигнах едва дотук. Винаги съм смятал, че раждането на дете отнема повече време.
Бранд хвърли към него внимателен поглед и след това леко стисна ръката му.
— Ела, Белгарион. Да се качим горе в палата и да видим сина ти.
Гарион се наведе и внимателно вдигна наръч дърва.
— За огъня — обясни той. — Се’Недра иска хубав голям огън.
— Тя много ще се гордее с теб, Белгарион — увери го Бранд.
Когато стигнаха в кралската спалня, Гарион внимателно остави дървата на полираната маса до прозореца и се приближи на пръсти до леглото.
Се’Недра изглеждаше много изморена и бледа, но въпреки това на лицето й сияеше щастлива усмивка. До нея, завит в меко одеялце, се бе сгушил мъничък човек. Новороденото бебе имаше червеникаво личице, а на главата му не се виждаше почти никаква коса. То, изглежда, спеше, но когато Гарион се приближи, очите му се отвориха. Престолонаследникът погледна сериозно баща си, въздъхна, изхълца и отново заспа.
— Нали е прекрасен, Гарион! — възхитено каза Се’Недра.
— Да — отвърна Гарион и почувства как в гърлото му засяда огромна буца. — Ти също. — Кралят коленичи до леглото и обгърна и двамата с ръце.
— Много хубаво, деца — обади се Поулгара от другата страна на леглото. — И двамата се справихте просто чудесно.
На следващия ден Гарион и новороденият му син участваха в една много древна церемония. Поулгара стоеше до риванския крал, облечена в прекрасна синя рокля със сребърни нишки. Двамата отнесоха младенеца в залата на кралете на Рива, където ги очакваха благородниците на островното кралство. Когато бебето, Поулгара и Гарион влязоха в залата, Кълбото на Алдур върху дръжката на меча, принадлежал на Желязната хватка, пламна в бляскав ореол от блестяща синя светлина. Гарион приближи към трона си, опиянен от блясъка му.
— Това е моят син Геран — обяви той, отчасти на събралото се множество, но също така по някакъв особен начин и на самото Кълбо.
Изборът на име за сина му не бе труден. Въпреки че не помнеше баща си, Гарион искаше да изрази почитта си към него, а никакъв друг начин не изглеждаше по-подходящ от това да даде на сина си неговото
