име.
Кралят на Рива внимателно подаде бебето на Поулгара, вдигна ръка и свали големия меч. Стиснал острието с ръце, той насочи дръжката към увитото с одеяло дете в ръцете на леля си. Трептящата светлина на Кълбото стана по-ярка. И тогава, сякаш привлечен от нея, Геран протегна мъничката си розова ръчичка и я сложи върху греещия скъпоценен камък. Щом детето го докосна, от Кълбото на Алдур започна да струи могъща аура от многоцветна светлина, която обгради тримата с пулсираща дъга и освети цялата зала. В ушите на Гарион зазвуча величествен хор, песента му се разля с исполинска сила и разтърси целия свят.
— Да живее Геран! — прогърмя мощният глас на Бранд. — Наследникът на трона на Желязната хватка, Пазителят на Кълбото на Алдур.
— Да живее Геран! — изрева събралото се множество с гръмотевичен вик.
„Да живее Геран!“ — изрече тихо сухият глас в съзнанието на Гарион.
Поулгара не каза нищо. Това не беше необходимо, защото погледът в очите й казваше всичко.
Въпреки че бе зима и в Морето на ветровете бушуваха бури, всичките алорнски крале пристигнаха в Рива, за да отпразнуват раждането на Геран. Много други приятели и стари познати пристигнаха в Рива заедно с Анхег, Чо-Хаг и кралица Порен. Барак, разбира се, също беше в столицата на островното кралство, придружаван от съпругата си Мерел. Дойдоха Хетар и Адара. Лелдорин и Мандорален пристигнаха от Арендия с Ариана и Нерина.
Гарион, сега някак си по-склонен да обръща внимание на обкръжението си, бе удивен колко много деца имат приятелите му. Струваше му се, че накъдето и да се обърне, вижда малки палавници; шумът на тичащи и смеещи се малки момченца и момиченца изпълваше мрачните коридори на крепостта. Малкият крал Кева от Драсния и синът на Барак, Унрак, скоро станаха най-близки приятели. Дъщерите на Нерина лудуваха със синовете на Адара в безкрайни игри, придружени с много смях. Най-голямата дъщеря на Барак, Гундред, сега пленителна млада дама, остави огромна следа в сърцата на цели полкове млади ривански благородници, ала през цялото време бе под зоркия поглед на своя едър червенобрад баща. Той всъщност никога не заплаши пряко някой от ухажорите на дъщеря си, но погледът му съвсем ясно показваше, че този здрав, исполински силен мъж няма да търпи никакви глупости. Мъничката Терзи, по-малката сестра на Гундред, почти се бе превърнала в млада дама; тя уж правеше пакости с по-малките деца, ала в следващия момент гледаше с пленителен поглед групата ривански младежи, които винаги бяха около нея.
Крал Фулрах и генерал Брендиг пристигнаха по море от Сендария по средата на празненствата. Кралица Лайла изпрати най-искрените си поздравления, но не пристигна със своя съпруг.
— Тя вече бе стъпила на борда на кораба — обясни крал Фулрах. — Но изведнъж се изви силен вятър, няколко по-големи вълни се разбиха в каменния кей и кралицата изгуби съзнание. Решихме да не я подлагаме на това пътуване по това време на годината.
— Вероятно така е най-добре — съгласи се Гарион.
Естествено Дурник и Еранд пристигнаха от Долината, а с тях дойде и Белгарат.
Празнуването продължи няколко седмици. Състояха се пиршества и официални церемонии по поднасяне на подаръци от страна на гостите и посланиците на приятелските кралства. Имаше, разбира се, и часове, когато се отдаваха на спомени, а мъжете отделяха значителна част от времето си на сериозно пиене. Се’Недра бе на върха на великолепието, защото тя и малкият й син бяха единственият център на внимание.
Гарион откри, че празненствата, съчетани с обичайните му задължения по управлението на страната, не му оставят почти никакво свободно време. Искаше му се да може да отдели един-два часа, за да поговори с Барак, Хетар, Мандорален и Лелдорин, но както и да организираше времето си, то просто не достигаше.
Късно една вечер го потърси Белгарат. Когато старият вълшебник влезе в кралските покои, Гарион вдигна очи от доклада, който четеше.
— Помислих си, че би било хубаво и за двамата да си поговорим — каза Белгарат.
— Не съм искал да те пренебрегвам, дядо — извини се той. — Ала съм непрекъснато зает и всичките ми свободни минути са запълнени.
Белгарат вдигна рамене.
— Всичко съвсем скоро ще утихне. Поднесох ли ти вече поздравленията си?
— Мисля, че да.
— Добре. Значи съм се погрижил предвидливо за това. Хората винаги вдигат голям шум около бебетата. Аз самият не ги харесвам особено. Всички са вресливи и почти непрекъснато подмокрени и е почти невъзможно да се говори с тях. Нали нямаш нищо против да се почерпя? — Той посочи една кристална гарафа с бяло вино, поставена на масата.
— Разбира се. Заповядай.
— Ти искаш ли малко?
— Не, благодаря, дядо.
Белгарат си наля една чаша, след това се разположи в креслото срещу Гарион и попита:
— Как вървят кралските дела?
— Скучни са — отвърна Гарион със съжаление.
— Всъщност това не е лошо, знаеш ли? Стане ли вълнуващо, това обикновено означава, че се случват твърде лоши неща.
— Сигурно си прав.
— Учиш ли?
Гарион бързо се надигна.
— Радвам се, че повдигна този въпрос. Всички хора наоколо са обзети от такова трескаво оживление, че без малко щях да пропусна нещо особено важно.
— О, така ли?
— Дали хората, които са правили преписите на сборниците с пророчествата, наистина са проявили нужното внимание?
Белгарат сви рамене.
— Били са твърде внимателни, предполагам. Защо питаш?
— Струва ми се, че в моя препис на Мринския сборник нещо е пропуснато.
— Защо мислиш така?
— Там има един откъс, лишен от какъвто и да било смисъл.
— За теб може би няма нищо смислено, но пък ти не си учил достатъчно дълго.
— Нямам това предвид, дядо. Не говоря за неясно значение. Става дума за изречение, което започва и след това свършва, без да има никакъв смисъл. Искам да кажа, че не завършва така, както би трябвало.
— Може би те тревожат неправилните граматически форми?
Гарион се почеса по главата.
— Там попаднах единствено на този пасаж, който прекъсва по подобен начин. Започва така: „Но внимавайте, камъкът, който лежи в центъра на светлината, ще…“ — тук има някакво петно и после продължава: „и тази среща ще се състои на място, което вече не съществува. Там ще бъде направен правилният избор.“
Белгарат се намръщи.
— Мисля, че познавам този откъс.
— Двата просто не съответстват, дядо. В първата част се говори за Кълбото, поне аз така го тълкувам, а във втората — за някаква среща. Не знам каква дума лежи под онова петно, но да ме убиеш, не мога да измисля как двете части биха могли да се свържат. Мисля, че нещо липсва. Затова попитах как са си вършили работата, когато са преписвали тези неща. Възможно ли е преписвачът да е изпуснал няколко реда?
— Не вярвам, Гарион — отговори Белгарат. — Новият препис винаги се сравнява със стария от друг, не от самия преписвач. Изключително много внимаваме за тези неща.
— Тогава какво има под петното?
