Белгарат замислено почеса брадата си.
— Съвсем не мога да си спомня — призна той. — Анхег е тук. Може би той помни, или пък го помоли да препише тази част от неговото копие и да ти го изпрати, когато се прибере във Вал Алорн.
— Това е добра идея.
— Не бих се тревожил толкова много за това, Гарион. В края на краищата става дума само за един откъс.
— Но в него има много неща, които могат да се окажат важни, дядо.
— Ако този въпрос те притеснява толкова много, разнищи го докрай. Това е добър начин да научиш истината.
— Ти не си ли поне малко любопитен?
— Умът ми е зает с други неща. Ти си човекът, открил това несъответствие. Аз ти предоставям цялата слава — разкрий го пред света и намери решение на този проблем.
— Не ми помагаш много, дядо.
Белгарат се усмихна.
— Всъщност не се и опитвам, Гарион. Вече си достатъчно голям да решаваш собствените си проблеми. — Вълшебникът погледна гарафата. — Мисля, че ще си сръбна още мъничко от това.
15.
Гарион погледна намръщено книгата, която миришеше на плесен.
„… И те ще бъдат дванадесет на брой, защото дванадесет е числото, което радва Боговете. Знам, че това е истина, защото веднъж гарван навести съня ми и ми каза така. Винаги съм обичал числото дванадесет и затова Боговете избраха мен да разкрия тази истина на на родите…“
В предишните страници бе откривал известна надежда, някаква скрита връзка със Светлината и Мрака. Бе попаднал на един изумителен откъс, който съвсем ясно обявяваше, че „най-святото от всички неща винаги ще бъде с цвета на небето, освен тогава, когато усети голямото зло и тогава ще пламне в пурпурен пламък.“
Когато откри този откъс, кралят на Рива го прочете жадно, убеден, че се е натъкнал на автентично, неоткрито досега пророчество. Останалата част от книгата за съжаление бе пълна глупост. Кратката биографска бележка в началото на книгата показваше, че авторът й е бил заможен драсниански търговец от третото хилядолетие и че тези тайни, набързо нахвърляни бележки са били открити чак след смъртта му. Гарион се чудеше как човек с толкова разстроен ум би могъл да оцелее в едно нормално общество.
Кралят затвори книгата и с отвращение я остави при нарастващия куп бълнувания, който се трупаше на масата пред него. След това взе едно тънко томче, открито в една изоставена къща в Арендия. Първите няколко страници бяха посветени на сметките при водене на домакинството на някакъв много древен арендски благородник. След това, на четвъртата страница, тези досадни писания изведнъж прекъсваха и Гарион прочете: „Детето на Светлината ще вдигне меча си и ще тръгне да търси това, което е скрито.“ Тези думи бяха непосредствено последвани от изнурително подробни описания на покупката на дузина прасета от някакъв съсед. След това още веднъж незнайният писател започваше да пророкува: „Детето на Светлината ще се отправи в търсене на онзи, чиято душа е била похитена; на камък, който е празен в средата, и на младенец, който ще държи Светлината в едната си ръка и Мрака в другата.“ Това като че ли определено щеше да го доведе до някъде.
Гарион приближи една от свещите, по която се стичаше восък, преви гръб над книгата и зачете внимателно всяка страница. Тези два откъса обаче се оказаха единствените в целия том. В останалите неизменно ставаше дума за ежедневните дела на онази забравена ферма някъде в Арендия.
Гарион въздъхна, облегна се назад и обходи с поглед сумрачната библиотека. Подвързаните книги стояха в прашни редове върху тъмните рафтове, а завитите с ленено платно свитъци бяха подредени върху библиотечните шкафове. Светлината на двете свещи блещукаше и караше всичко в стаята да изглежда така, сякаш танцува.
— Трябва да има по-бърз начин да свърша това — измърмори той.
„Всъщност има“ — обади се сухият глас в съзнанието му.
„Какво?“
„Каза, че трябва де има по-бърз начин. Аз казах, че има.“
„А ти къде се губи цялото това време?“
„Тук-там.“
Гарион бе опознал този друг разум достатъчно добре, за да е сигурен, че той ще му каже само това, което Гарион трябва непременно да узнае.
„Добре — отвърна кралят. — Какъв е този по-бърз начин?“
„Не е необходимо да четеш всяка думичка по начина, по който го правиш. Отвори съзнанието си и просто прелиствай страниците. Нещата, изложени във всяка книга, сами ще изскочат пред теб.“
„Винаги ли пророчествата са смесени с всички тези глупости?“
„Обикновено да.“
„Защо постъпваш така?“
„Поради няколко причини. В повечето случаи не исках преписвачът да узнае какво се крие в книгата му. Следователно това е добър начин да запазим тези неща от неприятелски ръце.“
„Но те остават скрити и за приятелите.“
„Искаш ли да ти обясня, или просто си търсиш повод да правиш остроумни забележки?“
„Добре“ — предаде се Гарион с въздишка.
„Мисля, че и преди съм ти казвал, че думата дава значение на събитието. Думата трябва да бъде на мястото си, но не бива да бъде изложена така, че всеки да може да я открие.“
Гарион се намръщи.
„Да не би да искаш да кажеш, че си изложил всички тези неща в безброй книги, за да могат да ги прочетат само няколко души?“
„Думата «няколко» не е съвсем точна. Вместо нея употреби «един».“
„Един човек ли? Кой?“
„Ти, очевидно.“
„Аз? Защо аз?“
„Пак ли ще говорим за това?“
„Да не би да се опитваш да кажеш, че всичко това е нещо като лично писмо — единствено до мен?“
„И така може да се каже.“
„А какво щеше да стане, ако не се бях наканил да чета?“
„Защо четеш книгите сега?“
„Защото Белгарат ми каза.“
„А ти как мислиш — защо Белгарат ти е казал да го сториш?“
„Защото… — Гарион спря. — Ти си му поръчал да ми каже?“
„Естествено. Той не знаеше, но аз го подтикнах. Всякакви хора имат достъп до Мринския сборник. Ето защо го направих неразбираем. Личните указания за теб обаче ще бъдат съвсем ясни, ако бъдеш внимателен.“
„Защо просто не ми кажеш какво трябва да правя?“
„Не ми е разрешено.“
„Не ти е разрешено ли?“
„Ние имаме свои правила, моят противник и аз, той е моята пълна противоположност. Помежду ни съществува деликатно равновесие, което обезателно трябва да запазим, постигнахме споразумение да действаме само чрез нашите средства и ако аз се намеся с нещо — като например ти кажа направо какво трябва да правиш, тогава моят противник също ще бъде свободен да прекрачи границата. Затова и двамата си служим с това, което наричаме пророчества.“
„Не е ли сложно така?“
„Другата възможност е да настъпи пълен хаос. И аз, и моят противник притежаваме безгранична сила.
