това, което стои зад всичко, няма лице. То идва от много по-далеч, отколкото подозираш.
— Не те разбирам.
— То идва отвъд звездите.
Гарион го погледна.
— Тъкмо това трябваше да ти предадем — увери го Попи. — Тупик го повтори точно така, както майка ни го каза на него.
— Съобщи на Белгарат за мама — рече Тупик. — Предай му, че тя му изпрати своите благодарности.
— Ще му предам.
— Довиждане, Белгарион — изрече тихо блатното същество. Попи издаде тих, нежен гърлен звук, приближи се и потърка за миг муцуната си в ръката на Гарион.
След това двамата се плъзнаха през парапета и изчезнаха в тъмните води на блатата.
16.
Беше мрачно място. Селцето се гушеше на брега на реката в края на плоска, с нищо незапомняща се равнина, покрита с груба тъмнозелена трева. Почвата бе наносна глина, хлъзгава и сива, и изглеждаше неплодородна, а отвъд големия завой на река Мрин се простираше безкрайната зелено-кафява шир на блатата. Селото се състоеше от двайсетина сиво-кафяви къщи, всички струпани около квадратната каменна гробница. Паянтови кейове, построени от бели като кост дървета, изхвърлени на брега, стърчаха в реката като пръсти на скелет, рибарски мрежи висяха върху колове и се сушеха във влажния въздух, който гъмжеше от комари.
Корабът на Гарион пристигна около обяд и той незабавно се отправи по скърцащия кей към калната, изровена от колелата на каруци улица, водеща към самата гробница. Кралят вървеше внимателно, за да не се подхлъзне, и усещаше неприкритите любопитни погледи на селяните. Големият меч на риванския крал стърчеше над рамото му.
Когато Гарион спря пред потъмнелите бронзови врати и поиска да влезе, жреците на Белар, които пазеха гробницата, започнаха да раболепничат и да се умилкват. Поведоха го през застлан с плочи вътрешен двор и гордо му показаха прогнила кучешка колиба и голям, здрав, намазан с катран стълб, по който висяха останки от тежка ръждясала верига. На това място лудият пророк бе прекарал последните си дни.
В самата гробница се намираше традиционният олтар с изсечена върху камък мечешка глава. Гарион забеляза, че вътрешността на гробницата се нуждае от почистване. Самите жреци също бяха чорлави и немити. Помисли си, че една от първите изяви на религиозен плам е силната омраза към сапуна и водата. Светите места и тези, които се грижеха за тях, като че ли винаги миришеха лошо.
Когато стигнаха до сводестото светилище, възникна малък проблем. Там се намираше пожълтелият пергамент на оригинала на Мринския сборник, положен в кристален сандък, а над него се издигаха две свещи с височината на човешки ръст. Един от жреците, фанатик, чиято коса и брада приличаха на разпиляна от вятъра купа сено, се противопостави остро, почти истерично, когато Гарион любезно поиска сандъкът да бъде отворен. Ала висшият духовник бе достатъчно дипломатичен и призна върховенството на мнението на риванския крал, особено когато забеляза Кълбото на Алдур, така че Гарион можеше да разгледа всеки свещен обект, който желаеше. Гарион още веднъж се убеди, че по някакъв особен начин той самият е свещен обект в съзнанието на много алорни.
Фанатикът най-накрая отстъпи, макар да продължи да мърмори: „Светотатство“. Кристалният сандък бе отворен с ръждясал ключ и в кръга от светлината на свещите бяха поставени малка масичка и стол. Така Гарион можеше да разгледа внимателно сборника.
— Мисля, че вече мога да се справя сам, ваши светейшества — обърна се учтиво кралят към тях. Не обичаше хора, надвесени над раменете му, пък и сега не чувстваше особено силна нужда от компания. Гарион седна, постави ръка върху свитъка и погледна малката група жреци. — Ще ви повикам, ако имам нужда от нещо.
Лицата им изразяваха неодобрение, но съкрушителното присъствие на краля на Рива ги бе направило твърде плахи, така че те не се противопоставиха на категоричното му желание да напуснат помещението и излязоха тихо един след друг.
Гарион бе възбуден. Решението на загадката, която го бе измъчвала през всичките тези месеци, най- сетне се намираше в ръцете му. Той развърза с треперещи пръсти тънката копринена панделка и започна да развива пращящия пергамент. Начинът на изписване на думите бе старинен, но изпълнен с великолепие. Отделните букви бяха по-скоро изкусно изрисувани, отколкото изписани. Кралят на Рива незабавно разбра, че на създаването единствено на този ръкопис е бил посветен цял един живот. С потръпващи от нетърпение ръце Гарион внимателно разви свитъка, очите му пробягаха по вече познатите думи и фрази в търсене на реда, който веднъж завинаги щеше да разбули загадката.
Ето го! Гарион се взря недоверчиво в него и не можа да повярва на очите си. Петното бе точно същото както и при всички други копия. Без малко щеше да изкрещи от отчаяние.
Притиснат от мъчителното чувство за поражение, риванският крал прочете още веднъж този ред със съдбовно значение: „И детето на Светлината ще срещне детето на Мрака, ще го надвие и тъмнината ще избяга. Но внимавайте — камъкът, който лежи в центъра на светлината, ще…“ — И тук отново се появяваше проклетото петно.
Когато Гарион прочете откъса втори път, се случи нещо особено. Изведнъж го обзе някакво странно безразличие. Защо вдигаше толкова шум за една-единствена дума, скрита под петното? Какво щеше да промени една дума? Понечи да стане от стола, да прибере свитъка и да излезе от това място, в което се разнасяха зловонни миризми. Искаше му се да се прибере вкъщи. И изведнъж внезапно спря, припомнил си всички часове, които бе прекарал в опити да разгадае значението на фразата, заличена от петното. Нямаше да е излишно да прочете откъса още веднъж. В края на краищата бе изминал толкова дълъг път…
Кралят отново се захвана със свитъка, но неприятното чувство се изостри толкова много, че той едва успя да се задържи изправен. Защо си губеше времето с тези глупости? Бе изминал целия този път, за да си измъчва очите с този разкапващ се боклук, с несвързаните брътвежи на един болен ум, записани върху пергамента — тази воняща, полуизгнила, зле ощавена кожа. Гарион отблъсна сборника с отвращение. Това наистина беше глупаво. Той отмести стола си, изправи се и преметна на гръб големия меч на Желязната хватка. Неговият кораб го очакваше, закотвен на кея. Докато паднеше нощта, можеше да е изминал половината път до Коту, а след седмица щеше да бъде отново в Рива. Щеше да заключи библиотеката завинаги и можеше да се посвети на истинската си работа. В края на краищата владетелят на кралството нямаше време за всички тези умопобъркващи размишления. Гарион решително обърна гръб на свитъка и тръгна към вратата.
Ала в момента, когато отмести поглед от свитъка, спря. Какво правеше той? Наистина трябваше да разбули тайната на петното. Но когато се обърна и отново погледна ръкописа, отново го помете същата тази вълна от непоносимо отвращение. Тя бе толкова силна, че риванският крал се обърна с гръб към сборника. Изведнъж чувството на неприязън изчезна. Имаше нещо в самия свитък, което се опитваше да го прогони.
Гарион започна да крачи нагоре-надолу, като внимателно задържеше погледа си встрани от ръкописа. Какво бе изрекъл сухият глас в съзнанието му? „Там има няколко думи. Ако ги погледнеш при подходяща светлина, ще успееш да ги видиш.“ Каква светлина? Свещите в това сводесто помещение явно не бяха онова, което бе имал предвид сухият глас. Слънчева светлина? Това едва ли бе вероятно. Поледра бе казала, че той трябва да прочете скритите думи, но как би могъл при положение, че сборникът буквално го прогонваше всеки път, когато го погледнеше? Гарион спря. Какво друго бе споменала тя? Нещо от рода на това, че няма да може да ги види без…
Вълната на отвращение, която връхлетя срещу него, бе толкова силна, че Гарион усети как стомахът му се свива. Кралят се завъртя бързо така, че да бъде с гръб към омразния документ. Изведнъж дръжката на меча на Желязната хватка го удари внезапно и болезнено по главата. Гарион гневно вдигна ръка към рамото си, за да хване дръжката и да я блъсне надолу, но вместо това ръката му докосна Кълбото на Алдур. Чувството на погнуса моментално се изпари, мислите и съзнанието му се избистриха. Светлината! Разбира
