се! Той трябваше да прочете сборника под светлината на Кълбото! Тъкмо това се бяха опитали да му кажат Поледра и сухият глас. Гарион непохватно протегна ръка и хвана Кълбото.
— Измъкни се от мястото си — промърмори той. Чу се леко щракване и безценният камък остана в ръката му. Огромният меч, препасан през гърба му, изведнъж стана много тежък и Гарион без малко щеше да се смъкне на колене на пода. С изумление разбра, че привидната липса на тежест у огромното оръжие е дело на самото Кълбо. Докато се бореше с това грамадно тегло, той започна да опипва непохватно катарамата върху гърдите си, разкопча я и усети как гигантското оръжие се плъзна от гърба му. Мечът на Желязната хватка падна на пода и издрънча оглушително.
Вдигнал Кълбото, Гарион се обърна и погледна право в свитъка. Стори му се, че чува яростно ръмжене, но съзнанието му остана ясно. Пристъпи към масата и разгърна свитъка с едната си ръка с другата държеше светещото Кълбо над тайнствения откъс.
Най-после видя значението на скритите под петното думи, които го бяха измъчвали толкова дълго. Петното не се беше получило вследствие на няколко случайно разлети капки мастило. Посланието бе запазено изцяло, но всички думи бяха написани една върху друга! Цялото пророчество се съдържаше на това единствено място! В синята силна светлина на Кълбото на Алдур погледът му се гмуркаше все по- надолу и по-дълбоко под повърхността на пергамента и думите, останали скрити цяла вечност, изплуваха като мехурчета, откъсващи се от свитъка.
„Но внимавайте… — беше написано в съдбовно важния откъс. — Камъкът, който лежи в центъра на Светлината, ще пламне с червена светлина. Гласът ми ще проговори на Детето на Светлината и ще му открие името на Детето на Мрака. Детето на Светлината ще вдигне меча на Пазителя и ще се отправи в търсене на онова, което е останало скрито. Търсенето ще бъде дълго. То ще се осъществи с три похода. Вие ще знаете, че то е започнало, когато бъде продължен родът на Пазителя. Съхранете добре потомъка на Пазителя, защото няма да има друг. Пазете го добре, защото ако той случайно попадне в ръцете на Детето на Мрака и бъде отнесен на мястото, където царува злото, тогава единствено слепият избор ще реши изхода на борбата. Ако случайно потомъкът на Пазителя бъде похитен, тогава Възлюбленият и Вечният трябва да застане начело. Той ще намери пътя към мястото, където царува злото, разбулвайки всички загадки. И във всяка загадка ще открива само една-единствена част от пътя, затова трябва да разнищи всички — всички, или пътят ще го поведе в погрешна посока и Мракът ще тържествува. Затова бързайте към срещата, където ще приключат трите похода на търсенето. И тази среща ще се състои на място, което вече не съществува. Там ще бъде направен правилният избор.“
Гарион прочете откъса още веднъж, а след това за трети път. Почувства зловещ хлад. Думите ехтяха и тътнеха в съзнанието му. Накрая кралят стана и отиде до вратата на осветената от свещите сводеста зала.
— Трябва ми нещо, с което да пиша — обърна се той към жреца, който стоеше зад вратата. — И изпратете някой до реката. Нека съобщи на капитана на кораба да се приготвя за път. Веднага щом свърша тук, трябва да отплавам за Коту.
Жрецът гледаше с широко отворени очи нажеженото Кълбо, сияещо в ръката на Гарион.
— Не стой така, човече, действай! — заповяда му кралят. — Съдбата на целия свят зависи от това.
Жрецът примигна и изтича навън.
На следващия ден Гарион бе в Коту, а след още ден и половина стигна до Алдурфорд в северна Алгария. По една щастлива случайност пастири прекарваха към Мурос стадо полудив алгарски добитък и Гарион незабавно тръгна да търси водача им.
— Трябват ми два коня — започна кралят, пропускайки обичайните любезности. — Най-добрите, които имаш. До края на седмицата трябва да съм в Долината на Алдур.
Водачът на пастирите, алгарски воин със свиреп вид, облечен в черни кожени дрехи, го погледна изпитателно.
— Добрите коне са скъпи, ваше величество — осмели се да каже той и очите му блеснаха.
— Това няма значение. Моля, приготви ги за четвърт час и пъхни в дисагите малко храна.
— Нима не желаете дори да обсъдим цената, ваше величество?
Гласът на главния пастир издаде дълбокото му разочарование.
— Нямам особено желание — отвърна му Гарион. — Просто пресметни колко струва и ще платя.
Пастирът въздъхна.
— Приемете ги като подарък, ваше величество — рече той. След това погледна печално краля на Рива. — Но естествено разбирате, че напълно провалихте целия ми следобед.
Гарион се засмя разбиращо.
— Ако имах време, добри ми главни пастирю, щях да се пазаря с теб цял ден за всяка медна монета, но имам спешна работа на юг.
Водачът на пастирите печално стисна ръката му.
— Не го приемай толкова присърце, приятелю — успокои го Гарион. — Ако искаш, ще ругая името ти пред всеки, когото срещна, и ще му разказвам как ужасно си ме измамил.
Очите на главния пастир светнаха.
— Това би било изключително любезно от страна на ваше величество — възкликна той, уловил веселия поглед на Гарион. — В края на краищата човек трябва да поддържа доброто си име. Конете ще бъдат готови веднага. Лично ще ги избера.
Гарион напредваше в галоп на юг с добро темпо. Поддържаше конете си свежи и силни, като на всеки две или три левги ги сменяше. Дългото пътешествие в търсене на Кълбото го бе научило на много начини за запазване силата на добрия кон и той употребяваше всички. Когато на пътя му се изпречеше стръмен хълм, той забавяше препускането и тръгваше ходом, след това наваксваше изгубеното време по дългия спускащ се склон на хълма. Когато можеше, заобикаляше неравния път. Спираше късно за нощувка и потегляше отново в ранни зори.
Напредваше на юг през дълбоко до колене развълнувано море от избуяла зелена степ на трева, което се ширеше под топлото пролетно слънце, Заобиколи алгарската крепост, която хората бяха изградили висока колкото планина; знаеше, че крал Чо-Хаг, кралица Силар и, разбира се, Хетар и Адара, ще настояват да поостане за ден-два. С искрено съжаление премина с около левга на запад от къщичката на Поледра. Надяваше се по-късно да му остане време да навести леля Поул, Дурник и Еранд. Точно сега обаче трябваше да стигне до Белгарат с откъса от сборника, който старателно бе преписал и който бе прибрал прилежно във вътрешния джоб на жакета си.
Когато най-сетне спря пред ниската кула на Белгарат, бе толкова уморен, че краката му трепереха. Той скочи от коня пред голямата гладка скала, която служеше за врата на кулата, и извика:
— Дядо! Дядо, аз съм!
Не последва отговор. Ниската кула се издигаше смълчана над високата трева. Гарион дори и не се замисли за възможността старият човек да не си е у дома.
— Дядо! — извика повторно той. Отново нямаше отговор. Червенокрил кос се спусна от небето, кацна на върха на кулата и се взря любопитно в Гарион. След това започна да чисти с клюн перата си.
Гарион усети, че почти му прилошава от разочарование, после погледна смълчаната скала, която винаги се отместваше, за да пропусне Белгарат. Добре знаеше, че онова, което възнамерява да стори, е в сериозен разрез с добрите обноски, ала се съсредоточи, погледна скалата и изрече:
— Отвори се!
Камъкът послушно се отмести. Гарион влезе и бързо се изкачи по стълбите, като в последния момент се сети да прескочи стъпалото, където нестабилният камък все още не бе поправен.
— Дядо! — извика пак той.
— Гарион? — долетя отгоре сепнатият глас на стареца.
— Виках — рече Гарион и влезе в неразтребеното кръгло помещение. — Не ме ли чу?
— Съсредоточавах се върху нещо — отвърна възрастният мъж. — Какво става? Какво правиш тук?
— Накрая открих онзи откъс! — извика Гарион.
— Какъв откъс?
— Онзи от Мринския сборник — онзи, който липсваше.
