Белгарат изсумтя и се вгледа пред себе си, потънал в размисъл.
— Който и да го е направил, е много силен и много хитър. Дори и не подозирах, че някой контролира съзнанието ми.
— Кога е станало това?
— Вероятно по времето, когато самият пророк е записал откровението.
— Възбраната би ли продължила да действа след смъртта на своя създател?
— Не.
— В такъв случай…
— Точно така. Той все още е някъде тук.
— Възможно ли е той да бъде онзи Зандрамас, за когото непрекъснато слушаме?
— Предполагам, че е възможно. — Белгарат взе листа, който Гарион бе преписал. — Сега го виждам и на обикновена светлина — отбеляза той. — Очевидно щом веднъж развалиш възбраната за някой човек, тя си остава развалена. — Вълшебникът внимателно прочете листа още веднъж. — Това наистина е важно, Гарион.
— Бях съвсем сигурен, че е така — отвърна той. — Обаче не разбирам пророчеството напълно. Първата част е съвсем проста — частта, в която се споменава, че Кълбото ще стане червено и че ще се разкрие името на Детето на Мрака. Изглежда, че ще ми се наложи да предприема ново пътешествие.
— И то ще бъде дълго, ако написаното тук е вярно.
— А какво означава следващата част?
— Ами доколкото я разбирам, това твое търсене — каквото и да е то — е вече започнало. Започнало е след раждането на Геран. — Старецът се намръщи. — Обаче не ми харесва онази част, в която пише, че слепият избор може да реши кой ще бъде победителят в борбата. Такива неща ме карат да се притеснявам.
— Кой е Възлюбленият и Вечният?
— Вероятно аз.
Гарион го погледна. Белгарат сви рамене.
— Наистина звучи малко надуто — призна той. — Понякога хората наистина ме наричат „Вечният мъж“, а когато моят Учител промени името ми, добави сричката „бел“ към старото ми име. В старинния език „бел“ е означавало „възлюблен“. — Белгарат се усмихна с едва доловима тъга. — Понякога моят учител си служеше красиво с думите.
— А какви са тези загадки, за които става дума?
— Това е древно понятие. В миналото използвали думата „загадка“ вместо „пророчество“. Предполагам, че това не е лишено от смисъл, като вземем предвид колко загадъчни са някои от тях.
— Хей! Гарион! Белгарат! — чу се отвън.
— Кой ли може да е? — попита Белгарат. — Каза ли на някого, че идваш тук?
— Не. — Гарион свъси чело. — Не съм казал на никого. — Той отиде до прозореца и погледна надолу. Висок алгарец с ястребово лице, от чието теме падаше гъст кичур коса, бе възседнал покрит с пяна кон.
— Хетар! — извика Гарион. — Какво има?
— Пусни ме да вляза, Гарион — отвърна Хетар. — Трябва да говоря с теб.
Белгарат отиде при внука си на прозореца.
— Вратата е от другата страна. Заобиколи и влез — викна той. — Ще ти отворя. Внимавай с камъка на петото стъпало — предупреди го вълшебникът, когато високият мъж тръгна към вратата. — Нестабилен е.
— Кога ще го поправиш, дядо? — попита Гарион и почувства слабия, познат приток на сила, когато старецът отвори вратата.
— О, ще се заема с това тези дни.
Хетар се качи в кръглата стая на върха на кулата. Ястребовото му лице бе мрачно.
— Каква е тази припряност, Хетар? — попита Гарион. — Никога не съм те виждал да пришпорваш коня си така.
Хетар пое дълбоко дъх и каза:
— Трябва незабавно да се завърнеш в Рива, Гарион.
— Да не се е случило нещо лошо? — попита Гарион и усети внезапна хладина.
Хетар въздъхна.
— Много ми е неприятно, че аз съм човекът, от когото трябва да научиш това, Гарион, но Се’Недра прати вест до мен да те намеря възможно най-бързо. Трябва веднага да се върнеш в Рива.
Гарион се вледени. Десетки ужасни предположения изникнаха във въображението му.
— Защо? — попита тихо той.
— Съжалявам, Гарион. Не мога да изразя с думи колко е дълбоко съжалението ми. Бранд е бил убит.
ТРЕТА ЧАСТ
АЛОРИЯ
17.
Лейтенант Бледик бе един от онези трезвомислещи млади сендарски офицери, които приемаха всичко много сериозно. Той пристигна точно навреме в странноприемница „Лъва“ в пристанищния град Камаар и ханджията, препасал престилка, го съпроводи нагоре по стълбите. Стаите, в които Гарион и другите бяха отседнали, бяха просторни, добре обзаведени и имаха изглед към пристанището. Кралят стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш взорът му можеше да прекоси всички тези левги открита морска шир и да разбере какво става в Рива.
— Пратили сте да ме повикат, ваше величество — каза Бледик с почтителен поклон.
— А, лейтенанте, влезте — заговори Гарион и се обърна с гръб към прозореца. — Имам спешно съобщение за крал Фулрах. Как смятате — колко време ще ви бъде необходимо да стигнете до Сендар?
Лейтенантът се замисли. Един поглед към сериозното му лице бе достатъчен, за да убеди Гарион: младежът обмисляше всичко. Бледик сви устни, докато разсеяно оправяше яката на яркочервената си униформа.
— Ако яздя през цялото време и сменям коня си във всеки хан по пътя, утре късно следобед ще бъда в двореца.
— Добре — каза Гарион и подаде на младия офицер сгънатото и запечатано писмо до сендарския крал. — Когато видите крал Фулрах, съобщете му, че съм изпратил лорд Хетар от Алгария до всички алорнски крале, за да ги уведоми, че свиквам среща на алорнския съвет в Рива. Бих искал и той да присъства.
— Да, ваше величество.
— Съобщете му, че Пазителят на Рива е бил убит.
Бледик отвори широко очи, лицето му пребледня.
— Не! — възкликна задъхано той. — Кой е отговорен за това?
— Все още не зная никакви подробности, но веднага щом наема кораб, ще отплаваме за острова.
— Гарион, скъпи — намеси се Поулгара от стола си до прозореца. — Обяснил си всичко това в писмото. На лейтенанта му предстои дълъг път, а ти го задържаш.
— Имаш право, лельо Поул — призна той. След това отново се обърна към Бледик. — Ще имате ли нужда от пари или друго нещо?
— Не, ваше величество.
— В такъв случай тръгвайте веднага.
— Незабавно, ваше величество. — Лейтенантът отдаде чест и излезе.
Гарион закрачи по скъпия малореански килим. Поулгара, облечена в обикновена синя рокля за пътуване, продължаваше да кърпи една от туниките на Еранд. Иглата й остро проблясваше на слънчевата светлина, струяща от прозореца.
— Как можеш да бъдеш толкова спокойна? — попита я кралят на Рива.
