— За какво говориш, момче? Няма липсващ откъс в Мринския сборник.
— Разговаряхме за това в Рива. Не си ли спомняш? Става дума за мястото, където има петно върху страницата. Показах ти го.
Белгарат го погледна възмутено.
— Дошъл си тук и прекъсваш работата ми само заради това?
Гарион го погледна. Това не беше Белгарат, когото познаваше. Старецът никога не се бе отнасял толкова студено с него.
— Дядо — подхвана кралят на Рива — някой някак си е скрил част от сборника. Когато го четеш, попадаш на една част, която не виждаш.
— Ти обаче можа да я видиш, така ли? — изрече Белгарат с глас, изпълнен с презрение. — Ти? Едно момче, което дори не можеше да чете, докато не стана възрастен мъж. Ние изучаваме този сборник хиляди години, а сега ти идваш и ни казваш, че пропускаме нещо?
— Чуй ме, дядо. Опитвам се да ти обясня. Когато стигнеш до това място, нещо се случва с ума ти. Не му обръщаш някакво внимание, защото поради някаква причина не желаеш да го сториш.
— Глупости! — изсумтя Белгарат. — Не ми трябва някакъв си абсолютно начинаещ хлапак да ми казва как трябва да уча.
— Няма ли поне да погледнеш какво открих? — умоляващо каза Гарион, извади пергамента от вътрешния си джоб и му го подаде.
— Не! — изкрещя Белгарат и отблъсна пергамента. — Махни тази глупост оттук. Махай се от кулата ми, Гарион!
— Дядо!
— Махай се! — Лицето на стареца бе пребледняло от гняв, очите му хвърляха светкавици.
Думите на дядо му толкова много нараниха Гарион, че в очите му блеснаха сълзи. Как Белгарат можеше да му говори така?
Старият човек се разгневи още повече, закрачи из стаята и замърмори гневно.
— Имам да върша работа — важна работа, а ти нахлуваш тук с тази налудничава история за нещо, което липсва. Как се осмеляваш? Как смееш да ме прекъсваш заради тази вятърничава глупост? Не знаеш ли кой съм аз? — Той махна с ръка към пергамента, който Гарион бе вдигнал и отново протягаше към него. — Махни от погледа ми това отвратително нещо!
Гарион изведнъж разбра. Онзи или онова, което се опитваше да запази в тайна думите, скрити под странното мастилено петно, принуждаваше Белгарат да вилнее така яростно — очевидно искаше да му попречи да прочете откъса. Имаше само един начин да се пречупи тази странна сила, която принуждаваше хората да не гледат свитъка. Гарион остави пергамента на една маса, след това хладнокръвно разкопча катарамата на колана, препасан през гърдите му, свали от гърба си меча на Желязната хватка и го опря на стената. Постави ръка върху Кълбото на върха на дръжката на меча и изрече:
— Откачи се.
Кълбото тупна в ръката му и засия.
— Какво правиш? — попита Белгарат.
— Ще трябва да те накарам да видиш това, за което говоря — тъжно обясни Гарион. — Не искам да те наранявам, но трябва да погледнеш.
И тръгна бавно и хладнокръвно към Белгарат, протегнал напред ръката, в която държеше Кълбото.
— Гарион — подхвана Белгарат и заотстъпва уплашено. — Внимавай.
— Отиди до масата, дядо — сурово каза Гарион. — Отиди до масата и прочети това, което открих.
— Заплашваш ли ме? — попита Белгарат невярващо.
— Просто го направи, дядо.
— Ние не се отнасяме така един към друг, Гарион — възрази старият човек и отстъпи още една крачка.
— До масата — повтори Гарион. — Иди там и чети.
По челото на Белгарат изби пот. Неохотно, сякаш това му причиняваше болка, той отиде до масата и се наведе над пергамента. После поклати глава.
— Не мога да го видя — заяви той, въпреки че една горяща свещ стоеше точно до пергамента. — Тук е твърде тъмно.
— Ето — каза Гарион и протегна Кълбото напред. — Ще го осветя.
Кълбото блесна, синята му светлина попадна върху листа и изпълни стаята.
— Прочети го, дядо — повтори Гарион с глас, който не търпеше възражение.
Белгарат го погледна почти умолително.
— Гарион…
— Прочети го.
Белгарат сведе очи към страницата, която лежеше пред него, и изведнъж ахна.
— Къде… Как намери това?
— Беше под петното. Можеш ли да го видиш сега?
— Разбира се, че мога. — Белгарат развълнувано вдигна листа и зачете. Ръцете му трепереха. — Сигурен ли си, че пише точно това?
— Преписах го дума по дума, дядо. Направо от оригиналния ръкопис.
— Как успя да го видиш?
— По същия начин, както и ти — на светлината на Кълбото. Тя прави думите ясни и забележими.
— Удивително! — възкликна старият мъж. — Чудя се… — Той бързо отиде до един шкаф, който стоеше до стената, порови из него за малко, след това се върна при масата със свитък в ръце и бързо го разгъна.
— Дръж Кълбото по-близо, момче — помоли той.
Гарион приближи Кълбото и се загледа заедно с дядо си. Погребаните думи бавно се издигаха на повърхността, също както се бе случило в гробницата на лудия пророк.
— Изумително! — удивляваше се Белгарат. — Мястото е зацапано, някои от думите са неясни, но посланието е тук. Цялото, съвсем цялото. Как е възможно никой от нас да не го е забелязал? Как го откри ти?
— Помогнаха ми, дядо. Гласът, звучащ в съзнанието ми, съобщи, че трябва да прочета откъса при определена светлина. — Кралят на Рива се поколеба, защото знаеше колко много болка щяха да причинят думите му на стария човек. — А след това ни посети Поледра.
— Поледра ли? — Гласът на Белгарат за миг му изневери.
— Някой принуждаваше Се’Недра да направи нещо в съня си, нещо много опасно. Поледра дойде и я спря. След това ми каза, че трябва да отида в гробницата в Драсния и да прочета сборника. Изрично подчерта да взема Кълбото на Алдур. Когато отидох там и започнах да чета, за малко щях да си тръгна. Някак си всичко ми изглеждаше глупаво. А после си спомних всичко, което двамата ми бяха съобщили, и го свързах в мислите си. И щом започнах да чета на светлината на Кълбото, усещането, че си губя времето, изчезна. Дядо, каква е причината за това? Мислех, че това се случва единствено с мен, но ето че подейства и на тебе.
Белгарат се намръщи и се замисли. После каза:
— Било е възбрана. Някой някога е вложил волята си в това петно и го е направил толкова отблъскващо, че никой да не може да го разчете.
— Но то е точно на същото място дори в твоя екземпляр. Как е станало така, че преписвачът е могъл да види достатъчно добре всичко, за да го напише, а ние — не?
— Много от преписвачите в миналото са били неграмотни — обясни Белгарат. — Не е задължително да можеш да четеш, за да препишеш нещо. Всичко, което са правели преписвачите, било да рисуват точни копия на буквите върху страницата.
— Но това… как го нарече?
— Възбрана. Тази дума е измислена, за да обясни онова, което се получава в нашия случай. Mисля, че я въведе Белдин. Понякога е ужасно впечатлен от собствения си ум.
— Възбраната е накарала преписвачите да изпишат всичките думи една върху друга, въпреки че не са знаели какво означават те?
