— Всичките ли? — попита Гарион и усети, че стомахът му се свива.
— Всички с изключение на един — отвърна Кайл. — Брат ми Брин го удари по тила с тъпата страна на една брадва. Оттогава убиецът е в безсъзнание.
— Леля Поул е с мен — рече Гарион. — Тя ще го събуди, ако въобще някой е способен да стори това. — Лицето му помръкна. — И когато се събуди, ще си поговоря с този черек.
— Аз също искам да получа отговор на някои въпроси — съгласи се Кайл и лицето му изведнъж стана загрижено. — Белгарион, те носеха писмо от крал Анхег. Затова ги пуснахме да влязат в Цитаделата.
— Не съм сигурен, че има логично обяснение за него.
— Писмото е у мен. Носи печата и подписа на крал Анхег.
— Свикал съм среща на алорнския съвет — съобщи Гарион. — Когато Анхег пристигне, ще можем да изясним този въпрос.
— Ако изобщо дойде — добави мрачно Кайл.
Вратата тихо се отвори и Се’Недра въведе останалите в стаята.
— Добре — подхвана оживено Белгарат. — Да видим дали ще можем да разнищим въпроса. Оцеля ли някой от тях?
— Един, древни — отвърна Кайл. — Но е в безсъзнание.
— Къде е? — попита Поулгара.
— Сложихме го в една стая в северната кула, милейди. Лекарите се грижат за раните му, но все още на са успели да го свестят.
— Веднага отивам там — заяви вълшебницата.
Еранд прекоси стаята, отиде до стола на Кайл и без да изрече нито дума, положи съчувствено ръка върху рамото на младия риванец. Кайл отново стисна зъби и изведнъж очите му се наляха със сълзи.
— Носели са писмо от Анхег, дядо — обърна се Гарион към стареца. — Така са влезли в крепостта.
— Пазиш ли писмото? — попита Белгарат Кайл.
— Да, древни. Тук е. — Кайл започна да прехвърля документите от една купчина.
— Най-добре е да започнем с писмото — каза старецът. — Съдбата на целия алорнски съюз зависи от това, така че нека разрешим този въпрос колкото е възможно по-бързо.
Късно вечерта Поулгара приключи прегледа на единствения оцелял убиец и влезе с мрачно лице в кралските покои, където обсъжданията продължаваха.
— Съжалявам, но не мога да направя абсолютно нищо — осведоми ги тя. — Цялата тилна част на черепа му е разбита. Животът му едва се крепи. Ако го събудя, веднага ще умре.
— Необходимо е да получа отговори на някои въпроси, лельо Поул — каза и Гарион. — Как мислиш — колко време ще мине, преди да се събуди?
Вълшебницата поклати глава.
— Съмнявам се, че това изобщо ще стане. Дори ако убиецът се събуди, едва ли каже нещо свързано. Единственото, което държи мозъка му цял, е теменната кост.
Кралят я погледна безпомощно.
— Не би ли могла…
— Не, Гарион. От съзнанието му не е останало нищо, което бихме могли да използваме.
Два дни по-късно пристигна крал Чо-Хаг — главатарят на племенните вождове на алгарските конници, придружаван от кралица Силар и Адара — високата тъмнокоса братовчедка на Гарион.
— Много тъжен повод — обърна се с тих глас Чо-Хаг към Гарион, когато двамата си стиснаха ръцете на кея.
— Изглежда, напоследък се събираме единствено за погребения — съгласи се Гарион. — Къде е Хетар?
— Мисля, че е във Вал Алорн — отвърна Чо-Хаг. — Вероятно ще пристигне с Анхег.
— Това е другото нещо, за което трябва да поговорим — рече Гарион.
Чо-Хаг вдигна вежди.
— Хората, убили Бранд, са били Череки — обясни тихо Гарион.
— Носели са писмо от Анхег.
— Анхег не би могъл да има нищо общо с това — заяви Чо-Хаг. — Той обичаше Бранд като брат. Зад престъплението със сигурност стои някой друг.
— Сигурен съм, че си прав, но сега много хора в Рива го подозират, а някои дори говорят открито за война.
Лицето на Чо-Хаг помръкна.
— Затова трябва много бързо да разкрием истината — решително каза Гарион. — Трябва да овладеем тези настроения преди нещата съвсем да излязат от контрол.
На следващия ден пристигна крал Фулрах от Сендария, а с него на големия кораб бяха едноръкият генерал Брендиг, старият, но все още жизнен граф Селин и учудващо за всички самата кралица Лайла. За страха й от пътуване по море вече се разправяха истински легенди. Същия следобед кралица Порен, все още в дълбок траур заради кончината на съпруга си, слезе на риванския бряг от черния драсниански кораб, който я бе докарал от Боктор заедно със сина й крал Кева и тънкия като вейка маркграф Кендон — човекът, който бе по-известен с прозвището си Джевълин.
— О, скъпи Гарион — изрече тихо Порен и прегърна Гарион. — Не мога да изразя с думи колко съжалявам.
— Всички загубихме един от най-скъпите си приятели — отвърна той и се обърна към Кева. — Ваше величество — поздрави го риванският крал с официален поклон.
— Ваше величество — отговори Кева и също се поклони.
— Чухме, че убийството е забулено в някаква загадка — намеси се Порен. — Присъстващият тук Кендон е много добър в изясняването на всякакви неясни и потайни неща.
— Маркграфе — поздрави Гарион началника на драснианското разузнаване.
— Ваше величество — отвърна Джевълин, обърна се и подаде ръка на млада жена с бакъреноруса коса и нежни кафяви очи, която слизаше по мостчето. — Помните племенницата ми, нали?
— Маркграфиня Лизел — каза Гарион. — Добре дошла.
— Ваше величество — отговори тя с благовъзпитан поклон. Въпреки че тя може би не го осъзнаваше, леко загатнатите трапчинки на двете й страни придаваха на лицето й едва доловимо дяволито изражение. — Чичо ми ме накара да работя като негова секретарка. Твърди, че зрението му изневерява, но предполагам, че това е може би само извинение, за да не ме назначи на истинска длъжност. По-възрастните роднини имат склонността да бъдат прекалено загрижени за нашата сигурност, не мислите ли?
Гарион се усмихна за миг и попита:
— Чувал ли е някой нещо за Силк?
— Той е в Реон — отвърна Джевълин. — Опитва се да събере сведения за дейността на култа към Мечката. Изпратихме куриери, но понякога този човек трудно може да бъде открит. Въпреки това очаквам, че скоро ще пристигне.
— Пристигна ли вече Анхег? — попита кралица Порен.
Гарион поклати глава.
— Чо-Хаг и Фулрах са тук, но от Анхег все още нямаме никаква вест.
— Чухме, че някои хора го подозират — подхвърли дребничката русокоса кралица. — Това просто не може да бъде вярно, Гарион.
— Сигурен съм, че той ще може да обясни всичко веднага щом пристигне.
— Останал ли е жив някой от убийците? — попита Джевълин.
— Един — отговори му Гарион. — Но се страхувам, че няма да ни бъде особено полезен. Един от синовете на Бранд разбил главата му. Няма изгледи да се оправи.
— Жалко. — измърмори лаконично Джевълин. — Но не винаги е необходимо човек да може да говори, за да даде сведения.
— Надявам се, че имаш право — откликна разпалено Гарион.
Разговорите на вечеря и по-късно същата вечер бяха сдържани. Въпреки че никой не го показваше открито, всички не желаеха да говорят за мрачната възможност, която стоеше пред тях. Повдигането на
