хора трябва да останат в столицата и да я защитават в случай, че някой от корабите на култа се промъкне зад гърба ни.
— Това не е истинската причина, нали? — попита обвиняващо Кайл.
— Не съвсем — призна Гарион. — Зная колко много всички вие обичахте баща си и ми е известно колко много искате да отмъстите на хората, отговорни за убийството му.
— Нима това не е естествено?
— Разбира се, че е, ала хора, обзети от такива чувства, не разсъждават трезво. Те действат припряно и извършват неща, чрез които се излагат на опасност. Твоят род вече проля достатъчно кръв. Първо брат ти Олбан, след това Арел, сега баща ти. Затова няма да рискувам живота на останалите членове от семейството ти.
Кайл се изправи и лицето му поаленя от потиснатия гняв.
— Има ли ваше величество още някакви наставления за мен? — попита той официално.
Гарион въздъхна.
— Не, Кайл — отвърна той. — Засега не. Ти сам знаеш какви са задачите ти тук.
— Да, ваше величество. — Кайл се поклони рязко, обърна се и излезе.
Белгарат влезе в кабинета на Белгарион през една друга врата.
— Не му се понрави, че ще остане в Рива — рече Гарион.
— Не съм си помислял, че би му се понравило. — Старият вълшебник сви рамене и почеса брадясалата си буза. — Но за нас той е твърде важен тук в крепостта. Не бива да рискуваме живота му. Ще е ядосан известно време, но ще му мине.
— Леля Поул също ли ще остане в града?
Белгарат направи гримаса.
— Не. Настоява да дойде. Е, поне останалите дами имат достатъчно здрав разум. Те разбират, че бойното поле не е място за жени. Мисля, че трябва да оставим и Еранд. Той изобщо не проумява, че понякога е изложен на опасност. Тази негова особеност би му навредила, когато започне сражението. Приключи работата си тук, Гарион. Утринният прилив настъпва и сме почти изцяло готови да отплаваме.
Докато „Морска птица“, следвана от цяла флотилия големи ривански кораби, излизаше от пристанището, Гарион и останалите се събраха в обширната ниска каюта при кърмата, съсредоточиха се над картата и започнаха да обсъждат стратегията на предстоящата битка.
— Заливчето, което води до Ярвиксхолм, е много тясно — осведоми ги Анхег. — Около него има повече водовъртежи и опасни подводни течения, отколкото в толнедранско търговско споразумение. Това ще ни принуди да пълзим съвсем бавно напред.
— Освен това катапултите по върховете на скалите ще потопят половината флот — добави мрачно Барак.
— Има ли някакъв начин да стигнем до града от срещуположната му страна? — попита Хетар.
— Да, има един път, излизащ от Халберг — отвърна Барак. — Но той минава през няколко прохода, разположени на около петнадесетина левги южно от града. Тези проходи са идеално място за вражески засади.
Генерал Брендиг продължаваше да разучава картата.
— Какъв е теренът тук? — попита той и посочи един участък от южната страна на устието на тясното заливче.
— Неравен — отговори Барак. — И много стръмен.
— О, такова описание е подходящо за по-голямата част от Черек — отбеляза Силк.
— Може ли да се премине оттам? — настоя Брендиг.
— Бихме могли да се изкачим — отвърна Барак. — Но тогава войниците на катапултите по върховете на скалите ще ни виждат като на длан. Докато стигнем върха, там ще ни чака цяла армия.
— Не и ако го направим през нощта — отбеляза Брендиг.
— През нощта ли! — присмя му се грамадният мъж. — Брендиг, наистина ли искаш да изкачваш планински връх нощем на твоята възраст?
Брендиг сви рамене.
— Да, ако това е единственият начин да стигнем дотам.
Мандорален също разучаваше картата.
— Моля, милорд — обърна се той към Барак, — наклонът на северния склон не е ли по-малък? Може би той ще ни осигури достъп до върха?
Барак поклати глава.
— Склонът е много стръмен, почти отвесен.
— Тогава, щем не щем, ще трябва да потърсим други средства. Обезателно трябва да обезвредим катапултите от онази страна. — Рицарят помисли за момент, усмихна се и заяви: — А средствата са непосредствено на наше разположение.
— Много ми е интересно да разбера какви са те — рече крал Фулрах.
— Пред нас е възможно най-простото решение, ваше величество — засмя се Мандорален. — Да се придвижат обсадни машини нагоре по южния склон би било твърде изтощително, особено нощем. Нещо повече, това е съвсем ненужно, тъй като средството за разрушаване на машините върху северния склон вече се намира на нужното място.
— Не разбирам много добре какво предлагаш — призна Гарион.
— А пък аз разбирам — намеси се Хетар. — Просто трябва да изкачим южния склон през нощта, да завземем катапултите на върха и да започнем да мятам е камъни към отсрещния бряг на заливчето.
— А щом се справите с войниците на катапултите, аз ще нахлуя в залива и ще изгоря всички корабостроителници — добави Анхег.
— Но след всичко това градът все още остава непокътнат — намеси се колебливо крал Фулрах.
Гарион се изправи и закрачи нервно из стаята. После каза:
— Щом започнем да мятаме скали през залива и лодките с подпалвачите се насочат към корабостроителниците, вниманието на хората в града ще бъде привлечено от действията ни, нали?
— Гарантирам, че ще стане тъкмо така — отвърна Брендиг.
— В такъв случай това е най-подходящият момент да щурмуваме града откъм сушата. Всички ще са се наредили на предната стена. Задната страна ще бъде слабо защитена. Ако ударим достатъчно бързо, можем да проникнем през градската стена преди защитниците да са усетили, че идваме.
— Много добре, Белгарион — измърмори Чо-Хаг.
— Трябва да подберем много внимателно времето за нанасяне на всички тези удари — каза замислено Барак. — Трябва да измислим начин за предаване на сигнали между нашите сили.
— Всъщност това не е проблем, Барак — рече леля Поул на грамадния мъж. — Ние ще се погрижим за това.
— Знаете ли — намеси се Анхег. — Мисля, че има вероятност планът ни да успее. Ако извадим късмет, можем да превземем Ярвиксхолм за един ден.
— Бездруго никога не съм си падал по дългите обсади — отбеляза Силк, който внимателно лъскаше един от пръстените си.
След два дни видяха черкеския флот, разположен недалеч от Халберговия проток — тесен воден коридор, минаващ покрай множество малки скалисти островчета, които стърчаха над крайбрежните води край западния бряг на Черекския полуостров. Върховете на островчетата бяха покрити с ниски дървета, които със зеления си цвят изпъкваха на фона на снежните полета, покриващи високите планини в континенталната част на сушата. Гарион стоеше до перилата на „Морска птица“ и поглъщаше с поглед красотата на този див бряг. Тихи стъпки зад него и познат аромат издадоха приближаването на леля му Поул.
— Прекрасно е, нали, Гарион? — прошепна тя.
— Поразително — съгласи се той.
— Като че винаги става така — каза тя замислено. — Човек се натъква на величествено красиви гледки,
