ще започне да мята камъни към отсрещния бряг.
— Това ще даде ли достатъчно време на Гарион да заеме позиции? — попита крал Фулрах.
— Ще имаме на разположение много време, ваше величество — увери го Брендиг. — Лорд Барак казва, че горе теренът е сравнително равен.
— Освен това има и дървета — добави Барак. — Ще се възползваме от това и ще ги използваме за прикритие.
— Какво открито пространство ще трябва да преодолеем, когато щурмуваме града? — попита Гарион.
— Около петстотин метра — отвърна Барак.
— Твърде голямо разстояние.
— Почти толкова, колкото бих пробягал без особени усилия.
Вечерта бавно се спусна над спокойните води на залива. Лилави отблясъци заиграха по стръмните скали, които се издигаха от двете му страни. Гарион използва последните лъчи светлина, за да изучи внимателно всяка педя от стръмния склон, който той и хората му щяха да изкачват само след няколко часа. Нещо трепна точно над главата на риванския крал и привлече погледа му. Той погледна нагоре тъкмо навреме, за да види една призрачно бяла фигура, носеща се тихо в спокойния лилав въздух. Едно- единствено бяло перо бавно се спусна надолу и падна върху палубата.
Хетар се наведе и го вдигна. Минута по-късно леля Поул, загърната в синьото си наметало, излезе на палубата и отиде при тях.
— Ще трябва много да внимавате, когато наближите корабостроителниците — обърна се тя към Анхег и Брендиг. — Разположили са катапулти по самия бряг, за да ви държат на разстояние.
— Очаквах това — отвърна кралят и вдигна безразлично рамене.
— По-добре внимавай какво ти говори, Анхег — заяви Барак заплашително, — защото ако потопят кораба ми, ще ти оскубя брадата косъм по косъм.
— Какъв интересен начин да разговаряш със своя крал — подхвърли тихо Силк на Джевълин.
— Как е защитена задната част на града? — попита Гарион Поулгара.
— Стените са високи — отговори тя. — Портата изглежда впечатляваща, но няма много хора. — Добре.
Хетар тихо й подаде перото.
— О, благодаря — рече вълшебницата. — Това перце щеше да ми липсва.
Склонът на хълма, водещ до платото високо горе, бе дори по-стръмен, отколкото се бе сторило на Гарион, докато го изучаваше от палубата на „Морска птица“. Краката му се подхлъзваха върху коварните скали, почти невидими в среднощния мрак; жилавите клони на ниските храсти като че ли преднамерено го блъскаха в лицето и гърдите, докато кралят се катереше с мъка нагоре. Плетената му ризница бе тежка и той скоро плувна в пот.
— Тежко изкачване — лаконично отбеляза Хетар.
Бледият сърп на луната вече се бе показал, когато най-сетне изкачиха безмилостния хълм. Стигнаха до върха и видяха, че платото е покрито с гъста гора от ели и смърчове.
— Може би ще ни отнеме повече време, отколкото предполагах — измърмори Барак.
Гарион спря да си поеме дъх.
— Да отдъхнем малко — каза той на приятелите си и мрачно впери поглед в гората, която препречваше пътя им. — Ако всички започнем да се блъскаме през този гъсталак, хората при катапултите ще ни чуят — добави той. — Смятам, че е най-добре да изпратим разузнавачи да потърсят някаква пътека или просека.
— Дай ми няколко минути — рече Силк.
— По-добре вземи няколко души.
— Само ще ме забавят. Скоро ще се върна.
Дребничкият драснианец изчезна между дърветата.
— Той никога няма да се промени, нали? — измърмори Хетар.
Барак се засмя.
— Наистина ли мислиш, че би могъл да се промени?
— Колко време остава до зазоряване, милорд? — обърна се Мандорален към огромния черек.
— Два, може би три часа — отвърна Барак. — Много време изгубихме, докато се изкачвахме.
Лелдорин, преметнал лъка си на гръб, дойде при тях и каза:
— Генерал Брендиг вече е тръгнал.
— Чудя се как ще успее да се изкачи само с една ръка — измърмори Барак.
— Не смятам, че трябва да се тревожиш толкова много за Брендиг — отвърна Хетар. — Той обикновено се справя с това, което си е наумил.
— Силен човек наистина — съгласи се Барак.
Зачакаха в топлата лятна тъмнина. Луната бавно пълзеше нагоре по небето. Гарион чуваше виковете на хората на Анхег и скрибуцането на макари далече долу. Моряците очевидно се стремяха да вдигат достатъчно врява, за да заглушат шума, който хората на Брендиг можеше да вдигнат по време на трудното изкачване на обраслия с храсталаци склон. Най-накрая Силк се върна — изникна безшумно като привидение от шубраците.
— Има път на около четвърт миля оттук — тихо каза той. — Би трябвало да води към Ярвиксхолм.
— Чудесно — възкликна Мандорален. — Да тръгваме, господа. Градът ни очаква.
— Надявам се да не е така — възрази Гарион. — Цялата идея е в това да ги изненадаме.
Тесният път, открит от Силк, се оказа пътека на дървари. Тя лъкатушеше на изток към вътрешността на сушата. Гарион чуваше зад гърба си дрънченето на брони и постоянния шум от влачещи се крака. Напрегнатата възбуда нарастваше в гърдите му от мига, когато слязоха от корабите. Сега нетърпението му да нападне бе толкова силно, че той едва се сдържаше да не се впусне бегом напред.
Стигнаха до широка поляна. В другия й край бялата лента на добре утъпкания главен път се врязваше право на север, разсичайки пасищата, огрени от лунната светлина.
— Това е Халберговият път — каза Барак. — Почти стигнахме.
— Ще проверя как се справя Брендиг — прошепна Гарион, внимателно протегна ръце и заобиколи мислите на струпаните зад гърба му войници, търсейки познатото докосване до съзнанието на Дурник.
„Дурник — изрече той наум. — Чуваш ли ме?“
„Гарион?“ — достигна до него мисълта на ковача.
„Да, аз съм — отвърна Гарион. — Завзехте ли вече катапултите?“
„Остават ни още десетина. Брендиг се придвижва бавно. Стреми се да не вдига излишен шум.“
„Ще приключите ли с всички, докато започне да се развиделява?“
„Да.“
„Добре. Дай ми знак, когато завземете последния катапулт.“
„Разбира се.“
— Как се справят? — попита Лелдорин. Вълнение стягаше гърлото на младия стрелец.
— Ще бъдат готови в уреченото време — отвърна Гарион.
— Как смятате, милорд? — обърна се Мандорален към Барак. — Моментът не е ли подходящ да изберем няколко дебели дървета — ще ги използваме като таран, за да разбием градските порти.
— Аз ще се справя с портата — заяви твърдо Гарион.
Барак го погледна.
— Искаш да кажеш, че ще… — Той направи жест с огромната си ръка.
Гарион кимна.
— Това едва ли е подходящо точно сега, Гарион — възпротиви се Барак.
— Подходящо ли?
— Има си начини, по които трябва да се вършат нещата. Градските порти се разбиват с таран.
— Докато онези отвътре заливат с кипящ катран хората, опитващи се да нахлуят в града?
— Това е част от риска — обясни Барак. — Без малко опасност битката въобще не е толкова забавна.
