— О, не! Не и когато започват да разпъват на кръст жени.
— Какво? — Силк впери изумен поглед към войниците, пребледня, скочи и се втурна към тях. Гарион го последва по петите.
— Съвсем ли си си загубил ума? — попита разярено Силк мършавия началник на драснианското разузнаване, който седеше пред груба маса, заобиколен от група войници.
— Какво желаеш, Келдар?
— Знаеш ли кого разпъна току-що?
— Естествено. Лично я разпитах. — Пръстите му потрепнаха лениво, ала Силк бе застанал точно пред масата и скриваше от погледа на Гарион ръцете на слабия мъж.
— Свали я оттам! — заповяда Силк, макар че гласът му неизвестно защо бе изгубил яростта си.
— Защо не си гледаш работата, Келдар? — каза Джевълин. — Остави на мен да се занимавам със своята. — Той се обърна към един як черек, който стоеше наблизо. — Принц Келдар и кралят на Рива ще си тръгнат след малко — обяви студено шефът на драснианското разузнаване. — Придружи ги, моля те. Трябва да се отдалечат поне на четвърт миля оттук.
— Ще го убия! — беснееше Силк, докато войниците ги отвеждаха. — Ще му извия врата със собствените си ръце!
Ала щом войниците ги оставиха и се върнаха към ужасното си занимание, дребничкият драснианец възвърна душевното си равновесие с удивителна бързина.
— И какво беше всичко това? — попита Гарион.
— Момичето, което Джевълин разпъва, е собствената му племенница Лизел — съвсем спокойно отвърна Силк.
— Не може бъде! Не говориш сериозно, нали?
— Познавам я от дете. Джевълин обеща по-късно да ми обясни всичко. Надявам се обяснението да е убедително, защото в противен случай ще го изкормя.
Силк измъкна дълъг кинжал, скътан под перленосивия му жакет и опита остротата с палец.
Когато Джевълин дойде, вече се беше стъмнило съвсем.
— О, я махни това, Келдар — каза той погнусено и посочи с очи кинжала на Силк.
— Може да ми потрябва след минута — отвърна Силк. — Говори, Джевълин! При това се опитай да бъдеш много убедителен, инак ще изсипя червата ти на куп точно между двата ти крака.
— Изглеждаш ми прекалено развълнуван.
— Забелязва се, нали? Много си наблюдателен.
— Направих го по много особена причина.
— Прекрасно. Аз пък си помислих, че просто се забавляваше.
— Твоят отровен сарказъм никак няма да ми липсва, Силк. Би трябвало вече да си разбрал, че никога не предприемам нещо без причина. Можеш да не се тревожиш за Лизел. Вероятно вече е освободена.
— Освободена ли?
— Всъщност успяла е да избяга. В гората се крият десетки сектанти. Зрението сигурно е започнало да ти изневерява, ако не си ги забелязал. Както и да е, всички разпънати вече са избягали и в момента са на сигурно място в планините.
— И за какво е всичко това, Джевълин?
— Много просто. От години се опитваме да внедрим наш човек сред висшите кръгове на култа към Мечката. Те току-що спасиха истинска героиня — мъченица за тяхната кауза. Лизел е достатъчно умна да използва това обстоятелство. Сигурен съм, че ще успее да си проправи път към висшите съвети на култа.
— На първо място — как се е озовала тя тук?
Джевълин вдигна рамене.
— Беше си облякла ризница. Аз тайно я качих в кораба на граф Трелхайм. След като сражението почти приключи, просто я пуснах сред другите пленници.
— А тези, другите, които току-що са се спасили, няма ли да заявят, че Лизел никога не е била в града? — попита Гарион.
— Не, ваше величество, не мисля така — отвърна Джевълин. — Лизел ще каже, че е живяла в североизточната част на Ярвиксхолм. Всички останали, които разпънахме, са от югозападните райони. Ярвиксхолм е доста голям град. Никой не би могъл със сигурност да твърди, че племенницата ми не е била там.
— Все още не мога да повярвам, че именно ти си й причинил толкова страдания — измърмори Силк.
— Наложи се Лизел много дълго да ме увещава — призна Джевълин.
Силк го зяпна невярващо.
— О, да — продължи Джевълин. — Нима не се досети? Лизел измисли всичко това.
Изведнъж Гарион долови глух кънтящ звук, който бързо се усили. След миг до него съвсем ясно достигна гласът на Се’Недра.
„Гарион! — извика тя, обзета от непоносима болка. — Гарион, прибирай се у дома незабавно! Някой е откраднал бебето ни!“
20.
Поулгара погледна критично Гарион. Двамата стояха на една открита поляна, разположена високо над все още горящия Ярвиксхолм. Бледата светлина на зората вече заличаваше звездите по небето.
— Перата на крилата ти са много къси — каза му тя.
Гарион ги удължи.
— Така е по-добре — рече тя. След това погледът й стана напрегнат, тялото й засия с потрепваща светлина и вълшебницата се преобрази в сокол. — Тези твърди пера никога не са ми харесвали — измърмори тя и изтрака с извития си клюн. След това погледна Гарион с гневните си златисти очи. — Опитай се да запомниш всичко, което вече ти казах, скъпи. Няма да летим много високо при първия ти полет. — Вълшебницата разпери криле, пристъпи напред, отпускайки тежестта на тялото върху краката си, завършващи с остри нокти, и след това без никакво усилие се вдигна във въздуха.
Гарион се опита да повтори движенията й, но се заби в тревата с клюна напред.
Поулгара се спусна надолу.
— Трябва да използваш и опашката си, Гарион — поучи го тя. — Крилата дават сила, но опашката определя посоката. Опитай пак.
Вторият опит бе малко по-успешен. Гарион прелетя около петдесет метра, преди да се удари в едно дърво.
— Много добре, скъпи. Просто се опитай да имаш предвид накъде летиш.
Гарион разтърси глава и направи опит да премахне пищенето в ушите си и да прогони светлите петна пред очите си.
— Оправи перата си, скъпи, и да опитаме пак.
— Ще ми бъдат необходими месеци, докато науча това, лельо Поул. Няма ли да стане по-бързо, ако отплаваме за Рива с „Морска птица“?
— Не, скъпи — отговори непоколебимо тя. — Просто се нуждаеш от малко упражнения, това е всичко.
Третият му опит бе много по-успешен. Младият крал започна да схваща начина на взаимодействие между крилата и опашката, но все още се чувстваше непохватен, струваше му се, че движи прекалено много краката си във въздуха, без това да дава някакъв резултат.
— Гарион, не се противопоставяй на инстинкта си да се носиш по въздуха. Остави вятъра да те повдигне.
Направиха няколко кръга над поляната, окъпана от лъчезарната светлина на зората. Гарион виждаше черния дим, издигащ се от града, и опожарените корабостроителници на пристанището. Когато увереността му нарасна, той започна да усеща бурно въодушевление. Хладният утринен въздух, промъкващ се в перата му, го опияняваше. Преобразеният на птица ривански крал откри, че може да се вдига по-високо и по-високо без никакви усилия. До момента, когато слънцето се показа изцяло на хоризонта, въздухът вече не беше
