негов враг. Гарион започна да си служи с лекота със стотиците дребни мускулчета, необходими за възможно най-голяма ефективност на перата.
Белгарат се спусна към тях заедно с Дурник, който го следваше съвсем отблизо.
— Как се справя? — обърна се свирепо изглеждащият сокол към Поулгара.
— Вече е почти готов, татко.
— Добре. Остави го да се упражнява още петнадесетина минути и след това тръгваме. Над езерото ей там се издига стълб топъл въздух. Това винаги улеснява нещата. — Вълшебникът наклони едното си крило, обърна се и отлетя, описвайки дълга, съвършена дъга.
— Наистина е прекрасно, Поул — каза Дурник — Трябваше да се науча да го правя още преди години.
Когато навлязоха в стълба от въздух, издигащ се от повърхността на топлите води на езерото, Гарион научи тайната как да се носи в простора, без да полага никакви усилия. Разтворил неподвижно крилата си, той остави въздуха да го издига все по-нагоре и по-нагоре. Сега Ярвиксхолм изглеждаше като селце, нарисувана в детска книжка, Пристанището му гъмжеше от мънички корабчета, хълмовете и горите изглеждаха яркозелени в светлината на утринното слънце. Морето беше лазурно, а белият сняг по високите върхари блестеше толкова ярко, че го заболяха очите.
— Как мислиш — на каква височина летим? — дочу Гарион думите на Дурник, отправени към Белгарат.
— На няколко хиляди стъпки.
— Донякъде прилича на плуване в морето, нали? Всъщност няма значение колко дълбока е водата, защото бездруго използваш само нейната повърхност.
— Никога не съм го разглеждал по този начин. — Белгарат погледна към леля Поул. — Според мен вече сме набрали необходимата височина — каза той с пронизителния писък на сокола. — Да тръгваме към Рива.
Четиримата се понесоха на югозапад, оставиха зад себе си черекския бряг и полетяха над Морето на ветровете. Известно време попътният вятър им помагаше, но по пладне той утихна и трябваше да напрягат докрай мускулите си, за да преодолеят всяка следваща миля. Гарион усещаше болка в раменете, а непривичните движения на полета караха гръдните му мускули да парят болезнено. Събрал всички сили, той продължаваше да лети. Далеч долу виждаше вълните в Морето на ветровете. Знаеше, че са дълги десетки мили, ала от тази височина изглеждаха като едва видими гънки, набраздяващи водната повърхност в светлината на следобедното слънце.
Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта, когато съзряха скалистия бряг на Острова на ветровете. Полетяха на юг, успоредно на източното крайбрежие, и най-сетне поеха надолу по дълга спирала към високите кули на Цитаделата.
Стражът, застанал на най-високия парапет в бойниците и подпрял се спокойно на копието си, се сепна, когато четирите сокола кацнаха съвсем близо до него. А когато птиците, окъпани в бляскава светлина, отново приеха човешки вид, очите му направо изскочиха от орбитите си.
— В-в-аше величество — заекна стражът и се опита непохватно да направи поклон, като в същото време задържи копието си изправено.
— Какво се е случило тук? — попита кралят на Рива.
— Някой е отвлякъл сина ви, сир — уведоми го стражът. — Затворихме целия остров, но все още не сме хванали престъпника.
— Да слезем долу — обърна се Гарион към останалите. — Искам да говоря със Се’Недра.
Но това, разбира се, бе почти невъзможно. Щом Гарион влезе в застланите със сини килими кралски покои, тя се хвърли в прегръдките му и се разплака истерично. Дребничкото й тяло трепереше, пръстите й се впиваха в ръцете му.
— Се’Недра — прошепна умоляващо Гарион. — Спри да плачеш. Кажи ни какво се случи.
— Няма го, Гарион! — изстена тя. — Н-някой влезе в д-детската стая и го взе! — Кралицата отново се разплака.
Ариана, русокосата съпруга на мимбратския рицар Лелдорин стоеше до тях. Тъмнокосата Адара бе застанала до прозореца и печално бе вперила поглед пред себе си.
— Виж какво можеш да направиш, Поул — заговори Белгарат. — Опитай се да я успокоиш. Ще поговоря с нея, но това ще е по-късно. Смятам, че всички трябва да отидем и да поговорим с Кайл.
Поулгара мрачно свали наметало си, сгъна го внимателно и го преметна върху облегалката на един стол.
— Добре, татко — отвърна тя. След това се приближи и нежно прегърна малката ридаеща кралица. — Всичко е наред, Се’Недра — започна да я утешава тя. — Вече сме тук. Ще се погрижим за всичко.
Се’Недра се притисна до нея и изплака:
— О, лейди Поулгара!
— Давахте ли й нещо? — обърна се леля Поул към Ариана.
— Не, лейди Поулгара — отвърна русокосото момиче. — Страх ме е, че в нейното тежко състояние лекарствата, които в повечето случаи имат успокояващ ефект, може да й навредят.
— Дай да видя аптечката ти.
— Веднага, лейди Поулгара.
— Елате — каза Белгарат на Гарион и Дурник. Очите му бяха придобили стоманен блясък. — Да отидем да намерим Кайл. Да видим дали ще успеем да стигнем до дъното на това престъпление.
Завариха Кайл седнал уморено на масата в кабинета на баща си. Пред него бе разгърната голяма карта на острова и той съсредоточено я изучаваше.
— Случи се вчера сутринта, Белгарион — тъжно каза той. — Преди да се съмне. Кралица Се’Недра надникнала в стаята на принца няколко часа след полунощ и всичко било наред. А след още няколко часа детето го нямаше.
— Какво предприехте? — попита го Белгарат.
— Наредих никой да не влиза и напуска острова — отвърна Кайл. — Претърсихме цялата Цитадела. Който и да е похитил принца, не е в крепостта. Нито един кораб не е пристигал или отплавал, откакто издадох заповедта. Началникът на пристанището ни осведоми, че никой не е отплавал вчера след полунощ. Доколкото ми е известно, похитителят не е напуснал Острова на ветровете.
— Добре — каза Гарион и изведнъж почувства, че гърдите му се изпълват с надежда.
— Изпратих войници, които претърсват града къща по къща, кораби наблюдават цялото крайбрежие. Островът е изцяло недостъпен.
— Претърсихте ли горите и планините? — попита старият вълшебник.
— Искаме първо да приключим с претърсването на града — отговори Кайл. — След това ще отцепим града и ще прехвърлим войниците в околностите му.
Белгарат кимна, вперил поглед в картата.
— Трябва да действаме внимателно — подхвана той. — Не бива да изтървем този похитител, сврян в някой ъгъл — не и докато не заведем благополучно моя праправнук там, където му е мястото.
Кайл кимна в знак на съгласие и заяви:
— Сигурността на принца е най-голямата ни грижа.
Поулгара тихо влезе в стаята.
— Дадох й нещо, което ще я накара да заспи — каза тя. — Ариана я наглежда. Точно сега няма смисъл да и задаваме въпроси. Кралицата се нуждае от сън.
— Може би имаш право, лельо Поул — рече Гарион. — Но аз няма да спя. Не и докато не разбера какво се е случило със сина ми.
Рано на следващата сутрин се събраха отново в подредения кабинет на Кайл, за да разучат картата още веднъж. Гарион понечи да попита Кайл как върви претърсването, но усети как големият меч, препасан на гърба му, изведнъж се раздвижва. Разсеяно, все още взирайки се в пожълтялата карта, простряна на писалището на Кайл, кралят оправи ремъка. Мечът го дръпна отново, този път по-силно.
— Гарион — попита любопитно Дурник, — Кълбото свети ли, когато не си извадил меча?
Гарион погледна през рамо към пламтящото Кълбо на Алдур.
