— Защо ли го прави? — попита той озадачено.
Следващото дръпване почти го накара да изгуби равновесие.
— Дядо! — възкликна разтревожено кралят на Рива.
Лицето на Белгарат доби предпазливо изражение.
— Гарион — каза вълшебникът — искам да извадиш меча от ножницата. Мисля, че Кълбото се опитва да каже нещо.
Гарион протегна ръка през рамо и изтегли големия меч на Желязната хватка от ножницата. И без дори да се замисли колко глупаво звучат думите му, заговори направо на светещия камък на дръжката:
— Точно сега съм ужасно зает. Това не може ли да почака?
Вместо отговор Кълбото силно го дръпна към вратата.
— Какво прави то? — попита раздразнено Гарион.
— Нека просто го последваме — рече Белгарат.
Гарион безпомощно се подчини на мощните пориви, дърпащи го към вратата, след това пое по осветения от факли коридор. Останалите го последваха, обзети от остро любопитство. Кралят на Рива усещаше особеното кристално съзнание на Кълбото и чувстваше всесилния му гняв. Никога след ужасната нощ в Ктхол Мишрак, когато се бе изправил срещу осакатения бог на ангараките, Гарион не бе усещал толкова много ярост, излъчваща се от този жив камък. Мечът продължаваше да го тегли по коридора, принуждаваше го да се движи все по-бързо и по-бързо, докато накрая той затича.
— Какво се опитва да направи Кълбото, татко? — озадачено попита Поулгара. — Никога не е правило такова нещо.
— Не съм сигурен — отвърна старият вълшебник. — Ще трябва да го последваме и ще разберем. Мисля, че става дума за нещо важно.
Кайл спря за миг при един страж, застанал на пост в коридора, и му нареди:
— Отиди да доведеш братята ми. Да дойдат в кралските покои.
— Слушам — отвърна стражът и бързо отдаде чест.
Гарион спря пред тъмната полирана врата на кралските покои, отвори я и влезе. Усещаше как мечът все още го тегли.
Кралица Лайла тъкмо завиваше с одеяло изтощената Адара, която бе заспала на канапето. Когато мъжете и Поулгара влязоха, тя изумено вдигна очи и понечи да каже нещо.
— Тихо, Лайла — спря я Поулгара. — Става нещо, което не разбираме.
Гарион напрегна силите си и продължи към спалнята.
Се’Недра лежеше в леглото, мяташе се и хленчеше насън. До леглото й седяха кралица Ислена и съпругата на Барак — Мерел. Ариана дремеше в едно кресло до прозореца. Ала Гарион успя да хвърли съвсем бегъл поглед към дамите, които се грижеха за съпругата му. След миг мечът го дръпна към детската стая и гледката на празната люлка разкъса сърцето му. Мечът се надвеси над люлката и Кълбото ярко засия. За миг камъкът започна да излъчва проблясваща, пулсираща светлина.
— Мисля, че започвам да разбирам — обади се Белгарат. — Не съм съвсем сигурен, но смятам, че Кълбото иска да тръгне по следите на Геран.
— Може ли да го направи? — попита Дурник.
— Безценният камък е в състояние да направи почти всичко на света. Той се е посветил изцяло на рода на риванските крале. Остави го да се движи напред, Гарион. Да видим къде ще те заведе.
В коридора ги срещнаха двамата братя на Кайл — Вердан и Брин. Вердан — най-големият от тримата, бе як като вол, а Брин — най-малкият — не му отстъпваше особено по ръст. Двамата носеха ризници и шлемове, а на бедрата им висяха мечове.
— Смятаме, че Кълбото се опитва да ни отведе до принца — обясни им накратко Кайл. — Може би ще имаме нужда от вас, когато го намерим.
— Още преди падането на нощта ще набучим главата на похитителя на кол — заяви Брин и се засмя.
— Да не бързаме толкова със сеченето на глави — прекъсна го Белгарат. — Първо искам да получа отговор на някои въпроси.
— Някоя от вас неизменно да стои със Се’Недра — обърна се леля Поул към кралица Лайла, която любопитно бе тръгнала след тях. — Кралицата вероятно ще се събуди по някое време следобед. Засега оставете Ариана да спи. Се’Недра сигурно ще има нужда от нея, когато се събуди.
— Разбира се, Поулгара — отвърна закръглената кралица на Сендария.
— А ти — твърдо каза леля Поул на Еранд, който тъкмо идваше по коридора, — искам да стоиш в кралските покои. И да слушаш Лайла.
— Но… — понечи да възрази момчето.
— Никакво „но“, Еранд. Онова, което трябва да направим, може да се окаже опасно. Все още не си учил достатъчно, за да го разбереш.
— Добре, Поулгара — въздъхна безутешно Еранд.
Кълбото на Алдур върху дръжката на огромния меч теглеше Гарион напред. Кралят на Рива вървеше по невидимите следи на похитителя, отвлякъл неговия син. Приятелите му го следваха по петите.
— Като че ли иска да се насочи към планините — отбеляза Гарион. — Мислех, че следата ще ни отведе долу в града.
— Не мисли, Гарион — прекъсна го Поулгара. — Просто върви там, където те води Кълбото.
Следата прекосяваше стръмната поляна, която се издигаше над Цитаделата, и след това продължаваше в гората, където Гарион и Се’Недра често се разхождаха по време на излетите си през лятото.
— Сигурни ли сте, че Кълбото знае какво прави? — попита Гарион, докато с мъка си проправяше път през гъстия храсталак. — Изобщо няма пътека. Струва ми се, че никой не е минавал оттук.
— Кълбото върви по някаква следа, Гарион — увери го Белгарат. — Просто го следвай.
Близо цял час те упорито си пробиваха път през гъстите шубраци. Изведнъж ято яребици изхвръкна изпод краката на Гарион, разнесе се оглушителен плясък на птичи криле.
— Ще трябва да запомня това място — рече Брин на Кайл. — Ловуването тук може да се окаже твърде успешно.
— В момента преследваме друг дивеч. Съсредоточи се върху работата си.
Най-сетне излязоха от гората и Гарион погледна нагоре към стръмната, осеяна с камъни поляна, простираща се зад последните дървета.
— Има ли някакъв проход през тези планини? — попита той.
— Да, наляво от ей онзи връх — отвърна Брин и посочи. — Минавам по него, когато ходя на лов за елени. Пастирите прекарват стадата си оттук на път за долините във вътрешността на острова.
— А също и пастирките — добави сухо Вердан. — Понякога дивечът, който преследва брат ми, няма рога.
Брин хвърли бърз, притеснен поглед към Поулгара. Гъста руменина бавно заля страните му.
— Винаги съм харесвал пастирките — отбеляза Белгарат с мил глас. — В повечето случаи са нежни, отзивчиви момичета. Освен това често са самотни, нали, Брин?
— Стига, татко — строго каза вълшебницата.
Докато преминат през прохода и след това прекосят зелените ливади, простиращи се в скритите долини между планинските възвишения, денят почти измина.
Слънцето вече се бе спуснало ниско над блестящата повърхност на морето, когато излязоха на един хребет, покрит с грамадни камъни, а след това поеха надолу по дългия каменист склон към скалите и разпенените вълни, които се разбиваха в западния бряг.
— Възможно ли е кораб да хвърли котва от тази страна на острова? — обърна се Гарион към Кайл, докато се спускаха по склона.
Кайл, запъхтян от дългия и мъчителен път през планините, избърса плувналото сив пот лице с ръкав.
— Има няколко места, където това е възможно, Белгарион — ако моряците са умели и знаят какво да предприемат. Акостирането е трудно и опасно, но все пак е възможно.
Сърцето на Гарион се сви.
— Значи може и да се е измъкнал? — попита той.
