Хетар тихо се засмя.
— Мразя да вървя срещу традицията — рече Гарион, — но няма да позволя десетки хора да бъдат избити заради някакъв стар обичай.
Над широкото открито пространство между гората и високите стени на Ярвиксхолм се стелеше гъста мъгла, проблясваща на лунната светлина. Далеч на изток първото бледо сияние на настъпващата зора обагри кадифеното небе. По бойниците в укрепленията на града горяха алени факли. Гарион виждаше в светлината им десетки въоръжени мъже.
— На какво разстояние от портата трябва да бъдеш, за да я разбиеш? — прошепна Силк на Гарион.
— Колкото по-близо, толкова по-добре — отвърна Гарион.
— Хубаво. Тогава ще трябва малко да се приближим. Мъглата и високата трева ще ни помогнат.
— Идвам с вас — заяви Барак. — Дали разбиването на портите ще вдигне прекалено силен шум?
— Вероятно — отговори му Гарион.
Грамадният мъж се обърна към Хетар и Мандорален.
— Приемете това като сигнал. Щом Гарион избие портата, нападате.
Хетар кимна.
Гарион пое дълбоко дъх и каза:
— Добре. Да тръгваме.
Леко приведени, тримата поеха през откритото поле към града.
Приближиха се на стотина метра от портата и клекнаха във високата трева.
„Гарион. — Мисълта на Дурник долетя заедно с усилващата се светлина — Завзехме всички катапулти“.
„Виждате ли вече тези на северните скали?“
„Още няколко минути.“
„Кажи на Брендиг да започне веднага щом стане достатъчно светло и успее да ги различава.“
Зачакаха. Небето на изток бавно изсветляваше. И изведнъж се разнесоха десетки последователни глухи звуци — идваха от отсрещната страна на града. След секунди затрещяха тежките удари на огромни скални късове, разбиващи дървени греди, чуха се уплашени викове и крясъци.
„Започнахме“ — осведоми го Дурник.
„Гарион — достигна до краля на Рива мисълта на Поулгара. — Успя ли да заемеш позиция?“
„Да, лельо Поул“.
„Влизаме в залива.“
„Съобщи ми, когато се доближите достатъчно и вече виждате града.“
„Пази се, Гарион.“
„Ще се пазя, лельо Поул.“
— Какво става? — прошепна Барак, вперил поглед към мъжете по бойниците на градските стени.
— Започнали са да мятат камъни към северните скали — тихо отвърна Гарион. — Анхег е повел флота.
Барак стисна зъби.
— Казах му да чака, докато обезвредят катапултите.
— Не се тревожи толкова много за този твой кораб — измърмори Силк. — Много е трудно да насочваш катапулт към целта, докато се мъчиш да избягаш от огромните камъни, сипещи се върху главата ти.
— Някой от тях може и да извади късмет.
Чакаха напрегнато. Светлината полека ставаше по-силна. Гарион усещаше соления мирис на морето и тежкия аромат на вечнозелена растителност.
„Вече виждам града, Гарион“ — осведоми го леля Поул.
От вътрешността на Ярвиксхолм се разнесоха тревожни викове. Гарион видя как въоръжените мъже по върховете на стените тичат край парапета към страната на града, обърната към морето.
— Готови ли сме? — прошепна той на двамата си приятели.
— Давай — отвърна напрегнато Силк.
Гарион се изправи и се съсредоточи. Стори му се, че цялото му тяло изтръпва — в него се натрупваше огромна сила. Той изтегли страховито меча на Желязната хватка, останал до този момент в ножницата, та силният пламък да не ги издаде. Кълбото на Алдур избухна в радостни пламъци.
— Започваме — каза кралят на Рива през стиснатите си зъби и насочи меча към портата, която се издигаше здрава и непристъпна на сто метра пред него. — Разбий се! — заповяда той. Цялата воля, затворена у него, нахлу като вълна в меча и се изля през пламтящия връх на оръжието.
Единственото, на което не бе обърнал внимание, разбира се, бе желанието на Кълбото да му помогне. Силата, която удари портата на Ярвиксхолм, бе, меко казано, далеч по-голяма, отколкото беше необходимо. Трески и цепеници от напоената с катран порта по-късно бяха намерени на цели пет мили от мястото на взрива. Непоклатимата каменна стена, в която бе вградена портата, също избухна и много от огромните, грубо одялани каменни блокове полетяха като речни камъчета и започнаха да падат с трясък в пристанището или в залива далеч от града. По-голямата част от задната стена на Ярвиксхолм се пропука, после се срина и се превърна в купчина натрошени камъни. Грохотът бе ужасен.
— О, Белар! — изруга Барак, изумен от това пълно разрушение. За миг се възцари изумителна тишина, сякаш всичко изпадна в несвяст след страшния удар, после откъм края на гората се разнесе силен вик — Хетар и Мандорален бяха повели в атака риванските и черекски войски към зашеметения град.
Воините не биха нарекли „добро“ последвалото сражение. Последователите на култа към Мечката бяха не само здрави и силни мъже. В редиците на религиозната секта имаше старци, жени и деца. Поради яростния фанатизъм на сектантите, воините, навлизащи в града, често бяха изправени пред необходимостта да убиват и онези, чийто живот при други обстоятелства можеше да бъде пощаден. Късно следобед вече бяха останали само няколко малки изолирани групи в северозападните райони на Ярвиксхолм, които все още оказваха съпротива. Повечето от останалите квартали горяха.
Гарион почувства, че му прилошава от пушека и кръвта, затова премина с олюляваща се походка през горящия град и излезе в откритото поле. Чувстваше се зле, беше уморен, ала продължи да се скита още дълго, докато не попадна на Силк. Дребничкият драснианец се беше разположил удобно на един голям камък и разсеяно гледаше разрушенията в града.
— Свърши ли вече битката? — попита дребничкият мъж.
— Почти — отвърна Гарион. — Под техен контрол останаха само няколко сгради.
— Как мина?
— Неприятно. Бяха избити много старци, жени и деца.
— Случва се.
— Каза ли Анхег какво възнамерява да прави с оцелелите? Мисля, че вече се проля достатъчно кръв.
— Трудно е да се каже — отвърна Силк. — Нашият черекски братовчед понякога проявява известна жестокост. Има голяма вероятност през следващите няколко дни да се случат някои неща, които може би не би искал да видиш. Като това например. — Силк посочи към гората, където тълпа череки усърдно се занимаваше с нещо. Дълъг кол бе издигнат и забит в земята. На върха на кола напречно бе прикрепена една дъска. На нея бе завързан човек с широко разперени ръце.
— Не! — възкликна Гарион.
— Лично аз не бих се намесил — посъветва го Силк. — В края на краищата това кралство е на Анхег и той може да се разправя с предателите и престъпниците както намери за добре.
— Та това е варварщина!
— Да, меко казано. Както казах обаче, на череките е присъща известна жестокост.
— Не трябва ли поне първо да разпитаме затворниците?
— Джевълин вече го прави.
Гарион наблюдаваше тълпата войници, които работеха под последните кървавочервени лъчи на залязващото слънце.
— Съжалявам — каза той, задавен от погнуса. — Това вече преминава всякакви граници. Веднага ще го прекратя.
— Бих стоял настрана, Гарион.
