както направи със задната стена на Ярвиксхолм?
Гарион поклати глава.
— Известно време след като си извършил някакво вълшебство, ставаш напълно уязвим за човек, притежаващ същата дарба като твоята. Бих искал да бъда жив и с всичкия си ум, когато открия сина си.
— Колко време ще ни е необходимо да напоим с влага земята под стената? — повтори Джевълин.
Дурник се почеса по бузата.
— Тази нощ — отвърна той — и утре целият ден. До утре в полунощ стената трябва да бъде достатъчно добре подкопана. Тогава точно преди нападението Гарион и аз можем да ускорим водния поток и да отмием по-голямата част от пръстта. Тя вече ще бъде достатъчно влажна и мека и силната водна струя би трябвало да я изхвърли направо изпод стената. Ако мятаме камъни към нея от срещуположната страна на града и забием стотина куки в зида, би трябвало да я съборим бързо.
— Добре ще е, ако засилиш обстрела с машините — обърна се Ярблек към Мандорален. — Така няма да обърнат никакво внимание, щом започнеш да обстрелваш стените им утре през нощта.
— Значи утре в полунощ? — изрече въпросително Барак.
— Точно така — потвърди неумолимо Гарион.
Джевълин погледна племенницата си.
— Можеш ли да опишеш разположението на сградите в северната част на града?
Лизел кимна утвърдително.
— Начертай една скица. Трябва да знаем къде да разположим отбранителните съоръжения, когато нахлуем в града.
— Веднага щом се изкъпя, чичо.
— Тази скица ни е необходима, Лизел.
— Но не толкова, колкото аз се нуждая от баня.
— Ти също, Келдар — нареди непоколебимо кралица Порен.
Силк хвърли изпитателен поглед към Лизел.
— Не се безпокой, Келдар — рече тя. — Мога сама да изтрия гърба си, благодаря.
— Да отидем да намерим вода, Дурник — каза Гарион и се изправи. — Имам предвид подземната вода.
— Правилно — отвърна ковачът.
Нямаше луна — облаците, надвиснали над цялата местност от повече от седмица, и сега скриваха небето. Нощният въздух бе хладен. Гарион и Дурник напредваха предпазливо през тясната долина към обсадения град.
— Студена нощ — измърмори Дурник.
— Да — съгласи се Гарион. — Как мислиш — на каква дълбочина се намира водата?
— Не много дълбоко — отвърна Дурник. — Попитах Лизел колко са дълбоки кладенците в Реон. Тя каза, че всички са сравнително плитки. Мисля, че ще открием подпочвената вода на дълбочина около двадесет и пет стъпки.
— Откъде изобщо ти хрумна тази идея?
Дурник се засмя тихичко.
— Когато бях млад, работех за един фермер, който много обичаше да си придава важност. Смяташе, че може да впечатли съседите си, ако разполага с кладенец вътре в къщата си. Цяла зима се трудихме и накрая направихме артезиански кладенец. Три дни по-късно къщата му се срина. Горкият човек много се разстрои.
— Мога да си представя.
Дурник погледна към стените, издигащи се застрашително към небето.
— Не зная дали е нужно да се приближаваме повече — прошепна той. — Ще ни е трудно да се съсредоточим, ако ни забележат и започнат да ни обстрелват. Хайде да заобиколим и да се насочим към северната страна.
— Добре.
Опитваха се да не издават никакъв звук сред шумолящия прещип.
— Смятам, че оттук ще успеем — изрече едва чуто Дурник. — Хайде да видим какво има под краката ни.
Мислите на Гарион започнаха да потъват безшумно в пръстта под северната стена на града. Първите няколко стъпки бяха трудни, тъй като непрекъснато се натъкваше на къртици и дъждовни червеи. Сърдито изквичаване му подсказа, че за миг е обезпокоил някакъв язовец. След това се натъкна на скален пласт и започна да обхожда с мисълта си равната му повърхност, търсейки пукнатини.
— Съвсем леко по-наляво — измърмори Дурник. — Това не е ли пукнатина?
Гарион я откри и продължи се да спуска с мислите си все по-надолу. Пукнатината ставаше все по- влажна.
— Има вода — прошепна той. — Но пукнатината е толкова тясна, че водата едва се процежда нагоре.
— Да я разширим, но не много. Само толкова, че струйката да пробие на повърхността.
Гарион съсредоточи волята си и усети как волята на Дурник се слива с неговата. Двамата заедно започнаха борба със скалата и разшириха мъничко пукнатината. Водата, намираща се под скалния пласт, започна да шурти нагоре. Те се отдръпнаха едновременно и усетиха как влагата започна да размива пръстта под стената и да се просмуква навсякъде.
— Да продължаваме — прошепна Дурник. — Трябва да отворим поне шест-седем такива цепнатини под стената, за да напоим обилно пръстта. Утре през нощта можем да ги разширим, колкото е необходимо.
— А може би влагата ще подкопае целия склон? — попита Гарион.
— Вероятно.
— Това ще затрудни задачата на войниците ни, когато се втурнем на щурм към града.
— Е, не оспорвам, че ще си намокрят краката — рече Дурник. — Но е по-добре, отколкото да се изкачваш със стълба по стена, докато някой излива врящо масло върху главата ти, не мислиш ли?
— Да, много по-добре е — съгласи се Гарион.
Продължиха напред в студената нощ. Изведнъж нещо докосна бузата на Гарион. Отначало той не му обърна внимание, но то отново се появи — меко, студено и влажно. Сърцето му се сви.
— Дурник — прошепна той, — започва да вали сняг.
— И аз го усетих. Това ще има много неприятни последствия за нас.
Снегът продължи да вали през цялата нощ и на следващата сутрин. Въпреки че от време на време около мрачните кули се извиваха снежни вихрушки, през по-голямата част от деня снегът ту спираше, ту отново започваше да вали. Беше мокър, подгизнал в ледена вода сняг, който се превръщаше в киша почти веднага щом докоснеше земята.
Малко преди обяд Гарион и Лелдорин облякоха тежки вълнени наметала, обуха топли ботуши, излязоха от лагера и тръгнаха към северната стена на Реон. Когато стигнаха на около двеста стъпки от подножието на хълма, върху който се издигаше градът, започнаха да се разхождат със съвсем небрежен вид — стремяха се да изглеждат като двойка патрулиращи войници. Гарион погледна към кулите и отново пред очите му заплющя червеното знаме с черната мечка. Риванският крал почувства, че при вида на този флаг в гърдите му се събужда необяснима ярост.
— Сигурен ли си, че ще можеш да разпознаеш стрелите си в тъмното? — попита той своя приятел. — Под стените има много стрели, забити в земята.
Лелдорин опъна лъка си и изстреля украсена с пера стрела, която се издигна високо във въздуха, а след това се спусна надолу и се заби в покритата със сняг земя на около петдесет крачки от началото на склона.
— Аз сам правя стрелите си, Гарион — рече той и извади друга стрела от колчана на гърба си. — Вярвай ми, мога да разпозная всяка веднага щом пръстите ми я докоснат. — Стрелецът отново опъна лъка си. — Омекна ли достатъчно пръстта под стената?
Гарион изпрати мисълта си към хълма и усети студената, изпълнена с мирис на плесен влага в почвата под снега.
