обикновено Закат провеждаше аудиенциите си. Както повечето каюти на плаващия дворец, и тази беше обширна и пищно украсена. Поради широките прозорци, простиращи се по цялата дължина на кърмата, помещението беше светло и добре проветрено. Завесите бяха от алено кадифе, а красивият малореански килим беше наситено син. Закат, облечен както винаги в обикновена бяла дреха от лен, седеше на нисък, тапициран с кожа диван, вперил поглед в белоснежните гребени на вълните и ятото бели чайки, които следваха кораба. Котката лежеше и мъркаше в скута му, а той милваше разсеяно ушите й.
— Искал си да ме видиш, Закат? — каза Гарион, когато отвори вратата.
— Да. Влез, Гарион — отвърна малореанецът. — През последните няколко дни не се срещахме често. Сърдит ли си ми?
— Не съм — отвърна Гарион. — Ти беше прекалено зает, узнавайки различни неща за демоните. Аз не ги познавам толкова добре, затова не бих могъл да добавя нещо ново в разговорите ви. — Той прекоси каютата, ала по едно време спря и се наведе, за да откъсне от лявото си коляно едно от котетата.
— Те обичат да скачат по хората — усмихна се Закат.
Внезапна мисъл хрумна на Гарион и той предпазливо огледа стаята.
— Зит е тука, нали?
Закат се засмя.
— Не е. Сади измисли някакъв способ, чрез който да я държи в каютата си. — Императорът хвърли странен поглед към Гарион. — Наистина ли влечугото е толкова опасно, колкото твърди евнухът?
Гарион кимна.
— Ухапа един гролим в Рак Урга — каза той. — Умря след половин минута.
Закат потрепери.
— Не е необходимо да казваш това на Сади — рече императорът, — ала змиите не карат целия да настръхвам.
— Разговаряй със Силк. Той може да напише цяла дисертация за това колко ненавижда влечугите.
— Той е особен дребосък със сложен вътрешен свят, нали?
Гарион се усмихна.
— О, да. Животът му е изпълнен с опасности и напрежение, затова нервите му са изопнати като струните на лютня. Понякога е ексцентричен и непостоянен, но след време човек свиква с това. — Кралят на Рива изгледа критично събеседника си. — Изглеждаш особено добре — отбеляза той и седна на другия край на кожения диван. — Морският въздух сигурно ти влияе отлично.
— Всъщност, не мисля, че това се дължи на въздуха, Гарион. Смятам, че по-скоро се обяснява с факта, че спя по осем до десет часа на нощ.
— Спиш? Ти?
— Изумително, нали? — Лицето на Закат стана изведнъж много сериозно. — Предпочитам всичко това да не стигне прекалено далеч, Гарион.
— Разбира се.
— Ургит каза ли ти какво се случи, когато бях млад?
— Да.
— Навикът ми да не спя много се формира тогава. Лице, което ми бе особено скъпо, винаги се явяваше в сънищата ми и затова сънят се превърна в истинска агония за мен.
— И това чувство не отслабна? Дори и след тридесет години?
— Ни най-малко. Непрекъснато живеех, потънал в печал, чувство за вина и угризения на съвестта. Животът ми бе посветен единствено на това да отмъстя на Таур Ургас. Сабята на Чо-Хаг ме лиши от това. Бях запланувал десетки различни видове смърт за полуделия владетел — всяка по-страшна, по-ужасяваща от предната — ала той ме измами, умирайки от рана, получена по време на битка.
— Не е така — възрази Гарион. — Смъртта му беше по-ужасна от всяка друга, която би могъл да измислиш. Разговарях с Чо-Хаг за това. Таур Ургас полудял напълно, преди да го убие Чо Хаг, но живял достатъчно дълго, за да осъзнае, че е победен. Умрял, хапейки и дращейки с нокти земята, обзет от съкрушително безсилие. Не могъл да понесе факта, че е победен.
Закат се замисли и накрая каза:
— Да. Това наистина е било ужасно за него. Мисля, че сега може би не се чувствам чак толкова разочарован.
— Ти откри, че всички потомци на Ургас са мъртви и родът му е загинал. Това помогна ли ти най-сетне да се освободиш от духа, появяващ се непрестанно в сънищата ти?
— Не, Гарион. Не мисля, че тези две неща са свързани. Просто на мястото на лицето, което виждах по- рано, сега в сънищата ми се появи ново лице.
— О, така ли?
— Да, лице, чиито очи са завързани с парче плат.
— Кайрадис? Не бих ти препоръчал да мислиш за нея по този начин.
— Не ме разбра правилно, Гарион. Тя е почти дете, ала донесе в живота ми повече мир и спокойствие, отколкото някога съм познавал. Спя непробудно като младенец и се разхождам, обзет от неудържима еуфория, клокочеща в гърдите ми. — Императорът поклати глава. — Честно казано, не мога да се понасям такъв, но поради някаква причина не успявам да се овладея.
Гарион погледна през прозореца, без дори да забелязва танца на слънчевата светлина по вълните, нито чайките. След това изведнъж всичко се проясни в съзнанието му и той разбра, че предположението му е абсолютно вярно.
— Ти просто си дошъл на онзи кръстопът в живота си, за който спомена Кайрадис — рече кралят на Рива. — Радостното чувство, което изпитваш, е наградата, задето си направил правилния избор.
— Награда ли? От кого?
Гарион го погледна и изведнъж неочаквано се разсмя.
— Мисля, че все още не си готов да приемеш тази информация — каза той. — Можеш ли да повярваш напук на всичките си убеждения, че именно Кайрадис те кара сега да се чувстваш толкова добре?
— Да, по някакъв необясним начин, да.
— Истината е много по-дълбока, но все пак това е добро начало. — Гарион погледна объркания мъж пред себе си и каза съвсем сериозно: — Аз и ти сме хванати заедно в нещо, над което нямаме абсолютно никакъв контрол. Мислил съм много за това по-рано, затова ще се опитам, доколкото позволяват силите ми, да облекча шока, който ти предстои да изживееш. Просто се опитай да държиш ума си отворен за особения начин, който ще ти позволява да възприемаш света по-иначе. — Кралят на Рива се замисли за миг и продължи: — Струва ми се, че ще работим заедно — поне известно време, — значи ще е по-добре да бъдем приятели. — Той протегна дясната си ръка.
Закат се засмя.
— Защо не? — отвърна той и сграбчи здраво десницата на Гарион. — Мисля, че и двамата сме полудели като Таур Ургас, ала все пак защо не? Ние сме двамата най-могъщи мъже на света. Би трябвало да бъдем смъртни врагове, а ти ми предлагаш приятелство. Е, защо не? — Той се засмя с истинска наслада.
— Ние имаме много по-опасни смъртни врагове, Закат — все така сериозно каза Гарион. — И нито всичките войници от твоите армии, нито воините от моите ще означават нещо, когато стигнем до мястото, към което сме се запътили.
— И къде се намира то, млади ми приятелю?
— Мисля, че се нарича „мястото, което вече не съществува“.
— Бях си наумил да те попитам за него. Цялата фраза е построена на противоречие. Как е възможно да отиваш до място, което вече не съществува?
— Наистина не зная — отвърна Гарион. — Ще ти кажа, когато стигнем там.
Два дни по-късно пристигнаха в Мал Джемила, пристанище в южната част на Стара Малореа, откъдето продължиха пътешествието си на коне. Поеха на изток в лек галоп по добре поддържано шосе, прекосяващо приятна равнина, цялата свежа и зелена. Полк кавалеристи, облечени с червени туники, разчистваше пътя пред колоната. По шосето имаше станции за смяна на конете, където пътниците можеха да отпочинат и да се нахранят — не много по-различни от толнедранските ханове, осеяли пътищата на Запада — пазачите на императора бързо отстраняваха другите гости на станциите, за да освободят място за хората на Негово
