величество и неговите придружители.
Продължаваха с постоянна скорост напред ден след ден, и Гарион бавно започна да разбира истинското значение на думата „необятна“, с което се свързваше империята Малореа. Равнините на Алгария, които по- рано му изглеждаха безкрайни, сега сякаш просто се свиха и започнаха да му изглеждат незначителни. Заснежените върхове на Даласианските планини, издигащи се на юг, впиваха острите си зъбери в небето. Гарион скоро усети влиянието им — чувстваше се все по-малък и по-малък в това необятно пространство.
Очевидно и Се’Недра изпиташе чувството, че се смалява, и то никак не й допадаше. Коментарите й ставаха все по-остри и по-хапливи; наблюденията й — все по-разрушителни. Според нея широките дрехи, с които се обличаха селяните по тези места, бяха груби и грозни. Никак не й допадаше и устройството на палешниците, след които оставаха изорани цели акри земя зад търпеливо влачещите ги волове. Храната също не й харесваше. Дори водата — чиста като кристал, студена и вкусна, сякаш извираше от най-китните дъбрави на Толнедранските планини — я караше да се мръщи: била гадна.
Силк, с блеснали очи, пламнал от желание да направи някаква пакост, яздеше до малката кралица в слънчевата утрин на последния ден от пътешествието им от Мал Джемила.
— Пазете се, ваше величество — предупреди я лукаво той, когато наближиха билото на хълма, обрасъл със свежа пролетна трева, толкова красиво зелена, че приличаше на плътна зеленикава мъгла. — Първият поглед към Мал Зет понякога ослепява непредпазливия пътешественик. Защо не прикриете едното си око с ръка — така поне ще сте сигурна, че нищо лошо няма да ви се случи и ще запазите зрението си поне отчасти.
Лицето на Се’Недра стана ледено. Тя се надигна, изпъчвайки рамене върху седлото — движение, което наистина щеше да изглежда царствено, ако кралицата на Рива бе мъничко по-висока — и му каза с възможно най-повелителен тон:
— Ние никак не се чувстваме развеселени от забележката ви, принц Келдар, освен това не очакваме, че в самия край на света ще има варварски град, който би могъл да съперничи по великолепие на Тол Хонет — единствения град, действително подходящ за живота на императори в целия…
И рязко спря, дръпна юздите на коня си и ахна. Всички останали направиха същото.
Равнината пред тях се простираше не на десетки мили, а по-скоро на десетки левги и цялата бе изпълнена със сградите и покривите на Мал Зет. Улиците бяха прави като опънати до скъсване струни, постройките светеха — не защото бяха изградени от мрамор, защото целият мрамор на света не би стигнал за облицовка на този гигантски град — а с ослепителното сияние на плътния бял хоросан, който сякаш излъчваше ослепителна светлина към човешкото око. Гледката беше опияняваща.
— Не е кой знае какво — каза Закат пренебрежително. — Просто мило малко местенце, което обичаме да наричаме наш дом. — И погледна вцепененото лице на Се’Недра дяволито. — Наистина трябва да продължим напред, ваше величество. Трябва да яздим още половин ден, докато стигнем императорския палат.
ВТОРА ЧАСТ
МАЛ ЗЕТ
6.
Портите на Мал Зет, също като тези на Тол Хонет, бяха широки и направени от излъскан до блясък бронз. Укрепената част от града зад градската стена беше доста по-различна от столицата на Толнедранската империя. Всички сгради си приличаха по особен начин и бяха построени толкова близо една до друга, че широките улици в градския център бяха оградени от двете страни със солидни, измазани с хоросан стени, в които се забелязваха единствено здрави сводести входове с тесни бели стълбища, водещи до плоските покриви. Тук-там хоросанът се беше напукал и оронил, разкривайки факта, че под мазилката сградите са построени от одялани греди. Дурник, който вярваше, че всички постройки трябва да бъдат изградени от камък, отбеляза този факт, без да скрива неодобрението си.
Когато навлязоха по-навътре в града, Гарион забеляза почти пълната липса на прозорци.
— Не бих желал думите ми да прозвучат като критика — обърна се той към Закат, — но не ти ли се струва, че твоят град изглежда доста еднообразен?
Закат го изгледа с любопитство.
— Всичките къщи са еднакви и по тях няма много прозорци.
— О — усмихна се Закат, — това е една от слабите страни, когато човек остави архитектурата в ръцете на военните. Те са убедени, че всичко трябва да бъде еднообразно, освен това във военните укрепления няма място за прозорци. Всяка къща има своя малка градинка, хората прекарват по-голямата част от времето си в градините — или на покривите на домовете си.
— Целият град ли е такъв? — попита Дурник.
— Не, майстор Дурник — отвърна императорът. — Тази част от града е построена за ефрейторите от армията. Улиците, запазени за офицери, са малко по-широки, а онези, където се издигат жилищата на редниците и работниците, изглеждат доста по-бедно. Военните са много чувствителни по отношение на чин, ранг и звание, както и на външните белези, характерни за тях.
След малко минаха покрай една набита жена с червендалесто лице, която се караше пронизително на мършав мъж с вид на бито куче. До тях група войници изнасяха мебели от близката къща и ги трупаха в паянтова каручка.
— Просто трябваше да отидеш и да го направиш, нали, Актас? — викаше тя. — Трябваше да се напиеш като животно и да обидиш капитана! Сега какво ще стане с нас? Цял живот се блъсках в онова жилище за редници, което приличаше повече на кочина, и очаквах да те произведат в по-висок чин. И когато най-сетне си помислих, че нещата се оправят, ти отиваш и се насмукваш и те разжалват. Сега отново си редник!
Мъжът измърмори нещо.
— Какво каза?
— Нищо, скъпа.
— Няма да ти позволя да забравиш това, Актас, хубавичко ме чуй.
— В живота на всеки човек има върхове и падения, нали? — измърмори Сади, когато се отдалечиха.
— Не мисля, че това е нещо, на което трябва да се подигравам! — рече Се’Недра с изненадваща разпаленост. — Изхвърлят тези хора от дома им, защото съпругът си е позволил миг на глупост. Не може ли някой да направи нещо?
Закат я погледна изпитателно, после кимна на един офицер с червена пелерина, който яздеше почтително край тях.
— Разбери в кое подразделение служи мъжът — нареди императорът. — След това отиди при капитана му и му съобщи, че ще приема като лична услуга, ако Актас отново придобие по-раншния си чин — при условие, че винаги е трезвен.
— Слушам, ваше величество. — Офицерът отдаде чест и се отдалечи.
— Благодаря ти, Закат — каза Се’Недра, макар и малко сопнато.
— Удоволствието е изцяло мое, Се’Недра. — Той и се поклони от седлото си, след това се засмя. — Подозирам, че бездруго съпругата на Актас ще се погрижи той да страда в достатъчна степен за неуместното си държане.
— Не се ли страхувате, че подобни актове на милосърдие могат да подронят висотата на репутацията ви, ваше величество? — попита Сади.
— Не — отвърна Закат. — Владетелят винаги трябва да се стреми да бъде непредсказуем, Сади. Така подчинените му никога няма да се чувстват спокойни и няма да се отпускат. Освен това, ако императорът от време на време проявява щедрост и милост към по-ниските чинове, това засилва лоялността им.
— Никога ли не правиш нещо, което не е мотивирано от политиката? — попита го Гарион. Поради някаква необяснима причина лекомисленото обяснение, което Закат даде за постъпката си, го беше подразнило.
— Не мога да се досетя за такова нещо — отговори Закат. — Политиката е най-великата игра на света,
