някакво строго еднообразие, гарантиращо, че хора с един и същи чин получават абсолютно еднакви жилища.
Друга широка ивица морави и дървета се простираше зад големите къщи на генералите и търговците, които имаха равен чин с тях, а след зеленината се издигаше внушителната мраморна централна част на града, която имаше свои собствени стени и излъскани до блясък порти.
— Императорският палат — каза Закат с безразличие. — Какво сте направили ей там? — обърна се той към Брадор и посочи дълга редица високи сгради, издигащи се недалеч от южната стена на вътрешния град.
Брадор се изкашля деликатно.
— Това са кабинетите на бюрократичната прослойка, ваше величество. Дадохте разрешение да ги построим точно преди битката в Тул Марду.
Закат сви устни и подхвърли:
— Не очаквах толкова мащабни строежи.
— Ние сме твърде много, ваше величество — обясни Брадор. — И ни се стори, че ще постигнем по- голяма хармония, ако всяко бюро разполага със своя собствена сграда. — Бюрократът изглеждаше така, сякаш искаше да се извини за някакво провинение. — Наистина имахме нужда от това пространство — обясни той на Сади, сякаш се оправдаваше. — Бяхме натъпкани в едни и същи помещения заедно с военните. Много често хора от различни бюра трябваше да работят в един и същи кабинет. А сега може да се работи много по-ефективно, нали?
— Бих предпочел да не ме въвличате в този спор, ваша милост — отвърна Сади.
— Просто се опитвах да се възползвам от експертните знания на ваша милост по отношение управлението на държавата.
— Палатът на Салмисра в известна степен е уникален — каза Сади. — Ние обичаме да сме наблъскани по много хора на едно място. Това ни дава по-голяма възможност да се шпионираме, да се убиваме и интригантстваме, както и да осъществяваме останалите нормални функции на управлението.
Когато се приближиха до портите на императорския комплекс, Гарион с немалка изненада забеляза, че дебелите бронзови порти са украсени с тънък слой ковано злато и сендарското му наследство, изразяващо се в крайна пестеливост, се разтрепери при мисълта за подобна неоправдана разточителност. Ала Се’Недра огледа безценните порти с неприкрито желание да стане тяхна притежателка.
— Не би могла да ги преместиш оттук — каза Силк.
— Какво? — попита тя разсеяно.
— Портите. Прекалено са тежки, за да ги открадне човек.
— Млъкни, Силк — прекъсна го тя, без да му обръща особено внимание, а погледът й продължаваше да оценява позлатените порти.
Дребничкият драснианец започна да се смее гръмогласно и кралицата го изгледа, като опасно присви очи.
— Струва ми се, ме ще се върна назад, за да проверя какво задържа Белгарат — подхвърли Силк.
— Да, добре ще е — каза тя, след това погледна Гарион, който се опитваше да прикрие широката си усмивка. — Нещо смешно?
— О, нищо, скъпа — бързо отвърна той. — Просто се наслаждавам на града.
Пазачите на портите нямаха нито излъскани доспехи, нито пера на шлемовете като церемониалната стража в Тол Хонет. Всички носеха блестящи ризници върху обичайните червени туники, широки панталони, пъхнати във високите до коленете ботуши, червени наметала и остри конусовидни шлемове и изглеждаха съвсем като войници на бойното поле. Те посрещнаха Кал Закат с рязко изречени военни поздрави и когато императорът мина през позлатените порти, гръмнаха фанфари.
— Винаги съм ненавиждал това — каза доверително владетелят на Малореа на Гарион. — Тези звуци дразнят слуха ми.
— Аз пък се дразня от хората, които вървят след мен, надявайки се, че ще поискам нещо — призна му Гарион.
— Това понякога е удобно.
— Понякога — съгласи се Гарион. — Ала престана да бъде удобно, когато един от тях хвърли нож, опитвайки се да го забие в гърба ми.
— Наистина ли? Мислех си, че твоите хора буквално се прекланят пред теб.
— Това беше недоразумение. Младият мъж и аз разговаряхме по този въпрос и той ми обеща да на го прави повече.
— И това беше всичко? — възкликна изумено Закат. — Не го ли екзекутира?
— Не, разбира се. След като се разбрахме, той се оказа извънредно лоялен. — Гарион въздъхна тъжно. — Убиха го в Тул Марду.
— Съжалявам, Гарион — рече Закат. — Всички загубихме приятели в Тул Марду.
Мраморните сгради в императорския комплекс бяха истинска плетеница от противоречиви архитектурни стилове, вариращи от строго практични конструкции до пищно украсени здания. Незнайно защо това напомни на Гарион за огромния дворец на крал Анхег във Вал Алорн, който много му приличаше на зайчарник. Макар че палатът на Закат не се състоеше от една-единствена постройка, всички отделни крила бяха свързани чрез алеи за разходки и галерии, преминаващи през подобни на паркове площи, осеяни със статуи и мраморни беседки.
Закат ги поведе по объркващия лабиринт към центъра на комплекса, където величествено се издигаше огромен дворец, говорещ със своята несравнима пищност и височина, че той е ядрото на властта в необятна Малореа.
— Резиденцията на Калат обединителя — обяви императорът с покъртителна ирония.
— Не е ли всичко прекалено претрупано? — попита язвително Се’Недра.
— Разбира се, че е — отговори малореанецът. — Ала тази показност е абсолютно необходима. Калат е трябвало да демонстрира пред останалите генерали, че той стои по-високо от тях, а в Мал Зет рангът се отразява чрез жилището на съответния човек. Калат е бил негодник от висока класа, узурпатор, човек без почти никакъв личен чар, затова е трябвало да наложи превъзходството си чрез други средства.
— Как да не обожаваш политиката, нали? — обърна се Велвет към Се’Недра. — Това е единствената област, където егото на човек може да се отдаде на любимите си игрички без никакви ограничения — е, поне докато издържи съкровищницата.
Закат се засмя.
— Би трябвало да ви предложа пост в правителството на империята, маркграфиня Лизел — каза той. — Мисля, че ни е необходим придворен хулител — човек, който просто спуква балоните на прекомерно надутото ни самочувствие.
— О, много ви благодаря, ваше величество — отвърна тя с усмивка. — Ако ги нямаше ангажиментите ми към семейния бизнес, дори бих си помислила да приема подобен пост. Работата ми изглежда доста приятна.
Малореанецът въздъхна с престорено съжаление.
— О, къде бяхте, когато си търсех невяста?
— По всяка вероятност в бебешката люлка, ваше величество — отвърна невинно русокосата девойка.
Той потрепера.
— Това изказване не бе особено мило от ваша страна. — В гласа му се промъкнаха обвинителни нотки.
— Да — съгласи се Велвет. — Ала въпреки това е истина — добави цинично тя.
Закат отново се изсмя, погледна Поулгара и заяви:
— Ще я открадна от вас, милейди.
— За да бъде личен шут на император Кал Закат? — попита Лизел. Сега лицето й не изглеждаше никак весело. — За да ви развличам с находчиви забележки? О, не. Не мисля така. В характера ми има и друга страна, която според мен никак няма да ви хареса. Всички мислят, че съм пеперуда с прозрачни меки криле, ала пеперудата има и отровно жило — както вече неколцина откриха. За жалост едва когато вече беше прекалено късно.
