— Той работи във факултета по приложна алхимия, древни.
— Добре. Ще взема Гарион и ще отидем дотам. През това време вие се подгответе за тръгване.
— Дядо — възрази Гарион, — аз трябва да остана тук. Искам да чуя новините за Зандрамас със собствените си уши.
— Поул ще ги чуе. Може би ще ми потрябваш, докато се опитвам да убедя алхимика да разговаря с мен. Вземи Кълбото, ала остави меча тук.
— А защо да взимам Кълбото?
— Да речем, че имам предчувствие.
— И аз ще дойда — заяви Белдин и стана.
— Не е нужно.
— О, разбира се, че е нужно. Паметта ти понякога ти изневерява, Белгарат. Забравяш да ми съобщаваш разни неща. Ако бъда до теб, когато намериш Пророчествата от Ашаба, ще ти спестя много време и неприятности да си припомняш точно какво трябва да ми кажеш.
7.
Университетът на Мелцена бе огромен комплекс от сгради, разположени в обширен парк. Постройките бяха старинни и величествени, а дърветата, израснали сред ниско окосените морави, бяха изкривени от времето. Мястото излъчваше някакво особено спокойствие и сигурност, разкриващи безкрайната пристрастеност на учените към заниманията на ума. Странно спокойствие обзе Гарион, докато крачеше с двамата вълшебници през зелената морава, ала в гърдите му се промъкна и тъга и той въздъхна.
— Какво има? — попита го Белгарат.
— Не зная, дядо. Понякога ми се иска да имам възможност да остана за дълго в място като това. Сигурно е чудесно да посветиш живота си на някакво изследване — просто защото желаеш да научиш нещо ново и непознато. Онова, което аз самият съм изучавал, почти винаги е било подчинено на различни неотложни дела. „Намери отговора на този въпрос, или ще настъпи краят на света“ — разбираш, нали?
— Ролята на университетите често се надценява — намеси се Белдин. — Много млади мъже отиват в тях просто защото бащите им настояват за това. Такива хора прекарват по-голямата част от времето си в гуляи и почти не учат. Шумът разсейва сериозните студенти. Трябва да учиш сам — така ще натрупаш много повече знания. — Гърбавият магьосник погледна Белгарат. — Имаш ли въобще някаква представа къде можем да намерим този Сенджи?
— Ветер каза, че е от факултета по приложна алхимия. Значи тъкмо там трябва да го потърсим най- напред.
— О, ти проявяваш логика. Белгарат! Браво. Ала следващият въпрос, който ми идва наум, е къде да открием факултета по приложна алхимия?
Белгарат спря един учен в дълга тога, който прекосяваше моравата, стиснал отворена книга в ръка.
— Можете ли да ми кажете къде се намира факултетът по приложна алхимия?
— Всички факултети на науките за природата са ей натам — отговори ученият. — До катедрата по теология. — След това направи твърде неясен жест с ръка към южния край на университетските земи.
— Благодаря — каза му Белгарат. — Бяхте много любезен.
— Дългът на учения е да дава наставления и да разпространява знания — отвърна важно мъжът с тогата.
— О, да — измърмори Белгарат. — Понякога този факт просто ми убягва.
Тръгнаха натам, накъдето им беше посочил ученият.
— Ако професорът не даде на студентите си точни знания и указания, докато са тук, те вероятно ще напуснат това място с твърде смътни представи за света — отбеляза Белдин.
Упътванията, които Гарион и спътниците му получиха от други случайно срещнати люде на науката, бяха по-точни и накрая тримата стигнаха до внушителна постройка, изградена от тежки сиви камъни, чиито стени бяха здраво укрепени със специални подпори. Изкачиха се по широкото стълбище и се озоваха в коридор, който също бе подсилен с подпори.
— Не ми е ясно защо са укрепвали вътрешните стени — каза Гарион.
Сякаш в отговор на въпроса му в средата на коридора се разнесе оглушителен трясък, една врата изхвръкна от пантите си и през зейналия отвор започнаха да изскачат облаци вонящ дим.
— О — рече Гарион. — Вече ми е ясно.
Някакъв безкрайно слисан мъж се появи сред гъстия пушек.
— Прекалено много сяра — замърмори той под нос. — О да, прекалено много сяра!
— Извинете — обърна се към него Белгарат. — Случайно да знаете къде можем да намерим алхимика Сенджи?
— Прекалено много сяра — отвърна експериментаторът.
— Сенджи — повтори старият вълшебник. — Къде можем да го намерим?
Мъжът се намръщи и попита:
— Какво?
— Я оставете тази работа на мен — предложи Белдин и изрева с все сила в ухото на учения. — Къде да намерим Сенджи? Той е куц.
— О, да — отвърна мъжът. — Лабораторията му е на последния етаж — в срещуположния край на сградата.
— Благодаря пак — изкрещя Белдин.
— Прекалено много сяра. Това е проблемът, да. Сложих прекалено много сяра.
— Защо му крещеше? — попита Белгарат, когато тримата се отдалечиха по коридора.
— И аз съм преживявал доста експлозии на младини. — Белдин вдигна рамене. — Най-малко две седмици след всяка бях глух като пън.
— О, ясно.
Изкачиха се още два етажа и най-сетне стигнаха до таванския. Минаха покрай друга врата, която очевидно също бе изкъртена съвсем наскоро. Белгарат пъхна главата си в зейналия отвор и викна:
— Къде можем да намерим Сенджи?
— Последната врата вляво — чу се отвътре.
— Изглежда, е доста опасно човек да се занимава с алхимия — отбеляза Гарион.
— Освен това е и глупаво — изръмжа Белдин. — Щом толкова им е притрябвало злато, защо не отидат в мините?
— Струва ми се, че подобно нещо никога не е хрумвало на повечето от тези учени — рече Белгарат, спря пред последната врата отляво, която очевидно бе ремонтирана съвсем наскоро, и задумка по нея с юмрук.
— Махай се! — отговори му дрезгав глас.
— Трябва да поговорим с тебе, Сенджи — викна Белгарат.
Дрезгавият глас надълго и нашироко му обясни как да се справи с това абсурдно желание, като повечето от използваните думи бяха нецензурни.
Белгарат се намръщи, съсредоточи волята си, изрече една-единствена дума и вратата се пръсна с оглушителен тътен.
— Да, такова нещо човек не вижда всеки ден в този факултет — рече мръсният дребен мъж, седнал на пода сред треските, които само допреди секунда бяха били съвсем здрава врата на лабораторията. — Дори не мога да си спомня кога за последен път съм виждал някой да взривява вратата ми по този начин. — и се зае да вади треските от вратата от брадата си.
— Добре ли си? — попита го Гарион.
— Разбира се. Просто съм малко изненадан. Когато човек преживява взривове всеки ден като мен, лека-полека свиква. Някой от вас би ли желал да ми до извади треските от брадата?
Белдин приклекна до него и почна да го чисти.
— Ама че си грозен! — рече алхимикът.
— И ти не си особено красив.
— Е, това не ми пречи да живея.
