— На мен също.
— Добре. Ти ли взриви вратата на лабораторията ми?
— Не. — Белдин посочи Белгарат и след това помогна на алхимика да се изправи.
— Как успя да го направиш? — попита мръсният дребен мъж Белгарат. — Не усещам миризма на никакви химикали.
— Просто дарба — отвърна му вълшебникът. — Ти си Сенджи, нали?
— Да, аз съм Сенджи — старши член на факултета по приложна алхимия. — Ученият се удари силно по темето с длан. — Експлозиите винаги предизвикват особено звънтене в ушите ми — отбеляза той. — Хей, грозник — рече той на Белдин. — В ъгъла има едно буре пиво. Я ми донеси да пийна. И ти си налей една халба. Дай и на приятелите си.
— С тебе ще се разберем — отбеляза Белдин.
Сенджи закуцука към каменната маса в средата на стаята. Левият му крак, тежко деформиран, беше значително по-къс от десния. Алхимикът разрови пергаментите на масата и каза на Белгарат:
— Добре. Взривът не е разпилял изчисленията ми по цялата лаборатория. — Огледа пак записките си и добави: — Е, щом вече си тук, намери си нещо, на което може да седнеш.
Белдин му донесе халба бира, след това се върна при бурето и наля още три.
— Ама този наистина е много грозен — рече Сенджи и седна на масата. — Но ми харесва. Почти хиляда години не съм срещал грозник като него.
Белгарат и Гарион се спогледаха.
— Хиляда години е доста време — рече предпазливо Белгарат.
— Да — съгласи се Сенджи, отпи и направи недоволна гримаса. — Пак се е вкиснало. Ей, грозник! На лавицата над бъчвата има една пръстена кана. Изсипи няколко шепи от праха в пивото. Това ще му възвърне добрия вкус. — След това алхимикът отново погледна Белгарат. — Та за какво искаш да си приказваме? Толкова ли е важно, че направи вратата на лабораторията ми на трески?
— Почакай малко — каза Белгарат, отиде до куция и докосна плешивата му глава с върха на пръстите си.
— Е? — попита Белдин.
— Не използва вълшебства често, но умее да ги прави — каза Белгарат. — Гарион, оправи вратата. Искам да поговорим без излишни свидетели.
Гарион безпомощно погледна треските по пода и каза:
— Не съм в добра форма, дядо.
— Е, направи нова тогава.
— О! Не се сетих!
— Бездруго трябва да се упражняваш. Но се увери, че после ще успееш да я отвориш. Не ми се ще да я взривявам, когато си тръгнем.
Гарион призова волята си, съсредоточи се за миг, посочи празния отвор и каза: „Врата!“. Зейналата дупка незабавно се затвори.
— Значи отново има врата? — изрече невярващо Сенджи.
— Понякога той прави такива неща — подхвърли Белгарат. — Опитвам се да го накарам да забрави този вреден навик, но той все пак от време на време се връща към него.
Сенджи ги изгледа с присвити очи и каза:
— Я виж ти! Изглежда, при мен са дошли талантливи гости. От много отдавна не съм срещал истински вълшебник.
— Колко отдавна? — попита Белгарат.
— От няколко столетия, струва ми се. Един гролим изнасяше лекции във факултета по сравнителна теология. Доколкото си спомням, беше старомоден и тесногръд човек, но пък повечето гролими са такива и…
— Добре, Сенджи — прекъсна го Белгарат. — Всъщност ти на колко си години?
— Ами, роден съм през петнадесетото столетие — отговори Сенджи. — Коя година сме сега?
— Пет хиляди триста седемдесет и девета — каза Гарион.
— Нима? — възкликна Сенджи. — Ей, как лети времето! — Той започна да брои на пръсти. — Значи съм на около три хиляди и деветстотин години.
— Откъде научи за Волята и Думата? — попита настойчиво Белгарат.
— За какво?
— За вълшебствата.
— Така ли го наричаш? — Сенджи се замисли за миг. — Всъщност този термин е доста точен — изрече сериозно той. — Харесва ми — Волята и Думата. Звучи добре.
— Кога направи това откритие? — повтори Белгарат.
— Очевидно през петнадесетото столетие. В противен случай бих умрял както всички останали хора.
— И никой ли не те е обучавал?
— Че кой би могъл да го стори през петнадесетото столетие? Сам се натъкнах на това изкуство.
Белгарат и Белдин се спогледаха. След това Белгарат въздъхна и покри с длан очите си.
— Такива неща се случват понякога — рече Белдин. — Някои хора просто случайно откриват тайната на нашето изкуство.
— Зная, но това все пак ме дразни. Помисли си колко векове бяха нужни на нашия учител, докато ни предаде тези знания, а този тук е постигнал всичко сам. — Вълшебникът отново се обърна към Сенджи. — Защо не ни разкажеш как се случи това? Опитай се да не пропускаш особено интересните моменти.
— Наистина ли имаме толкова време, дядо? — попита Гарион.
— Трябва да използваме времето по най-рационален начин — отвърна му Белдин. — Това беше една от последните заръки на нашия учител. Винаги щом попаднем на човек, който спонтанно е открил тайната на нашето изкуство, трябва да проучим как е станало това. Тази загадка остава неразкрита дори от боговете.
Сенджи скочи от масата и закуцука към препълнената с книги и пергаменти библиотека. Започна да рови сред тях и накрая измъкна някаква изпокъсана книга.
— Съжалявам, че е такава — извини се той, — но е преживяла много експлозии. — Алхимикът се върна при масата и отвори книгата. — Написах всичко това през двадесет и третото столетие — подхвана той. — Забелязах, че започнах да ставам разсеян, затова описах подробно всичко, докато е още свежо в паметта ми.
— Разумна постъпка — отбеляза Белдин. — Моят приятел с мрачното лице, дето седи ей там, напоследък започна да забравя страшно много неща — разбира се, тъкмо това трябва да се очаква от човек, който е на деветнадесет хиляди години.
— Би ли престанал? — попита Белгарат с леден тон.
— Искаш да кажеш, че си дори още по-стар?
— Млъкни, Белдин!
— Ето какво съм написал — рече Сенджи и започна да чете на глас: „През следващите хиляда и четиристотин години Мелценската империя процъфтявала, незасегната от политическите и теологически размирици, типични за западната част на континента. Мелценската култура била светска по своя характер, високо издигната, характеризираща се с високо ниво на образованост. Робството било неизвестно явление, търговията с ангараките и с подчинените на тях народи в Каранда и Даршива донасяла изключително високи печалби. Старата столица на империята станала център на знанието.“
— Извинявай — прекъсна го Белгарат, — но този пасаж не е ли взет от „Императорите на Мелцена и Малореа“?
— Естествено — отвърна Сенджи, без изобщо да се смути. — Плагиатството е първото правило в научния свят. Моля те, не ме прокъсвай.
— Извинявай — каза Белгарат.
— „За съжаление — продължи да чете Сенджи, — някои представители от цвета на мелценската наука се обърнали към силите на мрака. Те съсредоточили силите си предимно в областта на алхимията.“ — Куцият вдигна глава и погледна Белгарат. — Оттук нататък четивото е оригинално — заяви той и се изкашля, за да
