прочисти гърлото си. — „Мелценският алхимик Сенджи Куция съвсем случайно се натъкнал на някакво вълшебство и го използвал при опитите си.“
— Защо говориш за себе си в трето лице? — попита Белдин.
— Превземки, присъщи на двадесет и третото столетие — отвърна Сенджи. — Писането на автобиографии се приемаше за проява на изключително лош вкус — нескромност, показност — нали разбирате. Едно наистина много скучно столетие. През всичките тези сто години непрекъснато се прозявах. — След това куцият продължи да чете: — „Сенджи, човек от петнадесетото столетие, работещ в областта на алхимията в университета на имперската столица, бил известен с некадърността си.“ — Дребният мъж спря за миг. — Може би трябва да редактирам този откъс — отбеляза критично той и хвърли бърз поглед на следващия ред. — А пък това въобще не ми допада — измърмори той с неудоволствие. — „Експериментите на Сенджи превръщали по-често златото в олово, отколкото обратното. Обзет от огромно безсилие след пълния провал на последния си експеримент, Сенджи съвсем случайно превърнал половин тон пиринч в чисто злато. Веднага възникнал спор между Бюрото по паричните единици, Бюрото на мините и рудниците, Департамента по здравеопазване, факултета по приложна алхимия в университета и факултета по сравнителна теология коя от всички тези институции да контролира тайната по откритието на Сенджи. След около триста години разгорещени спорове, доводи и контрааргументи учените изведнъж се досетили, че освен че е много талантлив, Сенджи е и безсмъртен. В името на научния експеримент различните бюра, департаменти и факултети накрая се споразумели, че трябва да положат съвместни усили да убият този алхимик, за да проверят дали наистина е безсмъртен.“
— Не мога да повярвам, че са взели такова решение! — възкликна Белдин.
— О, взеха го и още как — отвърна Сенджи с мрачно самодоволство. — Мелцените са любопитни, до пълно видиотяване. Готови са да излязат от кожата си, за да докажат някаква теория.
— И какво направиха?
Сенджи подсмъркна толкова силно, че дългият му нос и заострената му брадичка почти се докоснаха, и продължи да чете:
— „Широко известен убиец, който умъртвявал хората, хвърляйки ги от прозорците на жилищата им, бил привлечен да изтика избухливия стар алхимик от един прозорец в една от кулите на административната сграда на университета. Този експеримент преследвал три отделни цели, които щели да задоволят любопитството на различните бюра. А. Дали наистина е невъзможно Сенджи да бъде убит. Б. Към какви средства ще прибегне, за да спаси живота си, докато пада с шеметна скорост към покрития с павета вътрешен двор. В. Дали ще е възможно да бъде разкрита тайната на летенето, като на алхимика не се предоставя никаква алтернатива.“ — Куцият потупа с длан страницата. — Винаги съм изпитвал известна гордост от това изречение — изтъкна той. — То е толкова красиво и добре балансирано.
— Истински шедьовър — рече одобрително Белдин и така силно шляпна алхимика по рамото, че едва не го събори от масата. — Гледай сега — рече той и взе чашата на Сенджи. — Сега ще ти налея нещо особено. — Гърбавият магьосник се съсредоточи, челото му се сбръчка, волята му за миг се концентрира до крайност и след това чашата се оказа пълна до самия ръб. Сенджи отпи една глътка от течността и веднага започна да фъфли.
— Това питие приготвя една жена от народа на надраките. Тя е добра моя позната — каза му Белдин. — Невероятно силно е, нали?
— Повече от невероятно — съгласи се Сенджи.
— Продължавай, приятелю.
Сенджи се изкашля няколко пъти и отново зачете:
— „Онова, което официалните лица и учените разбрали в резултат на своя експеримент, било следното: много е опасно да заплашваш живота на някой вълшебник — та дори и на толкова непохватен като Сенджи. Убиецът изведнъж се пренесъл в пространството и увиснал сред облаците над пристанището на височина хиляда и петстотин метра. Това било място, отдалечено на пет мили от кулата на университета. В един момент убиецът просто блъскал Сенджи към прозореца; в следващия се озовал във въздуха високо над водата. Смъртта на убиеца не предизвикала особена скръб — натъжени били единствено рибарите, чиито мрежи били изпокъсани от светкавичното падане на тялото му от такава височина.“
— Това беше пасаж, написан с истинско майсторство — изсмя се гръмко Белдин. — Но откъде си научил значението на израза „пренасяне в пространството“?
— Беше ми попаднал някакъв старинен текст, описващ подвизите на вълшебника Белгарат, и… — Сенджи млъкна, пребледня и рязко се обърна към дядото на Гарион.
— Човек изпитва истинско разочарование като го види на живо, нали? — рече Белдин. — Винаги сме му казвали, че трябва да се опита да придобие по-внушителен външен вид.
— Точно пък ти ще ми говориш за външен вид — отвърна рязко старият вълшебник.
— Ти имаш световна репутация. — Белдин вдигна рамене. — Аз съм просто лакей и вървя с теб, за да създавам комичен ефект.
— И този разговор наистина ти харесва, така ли, Белдин?
— Не ми е било толкова весело от години. Чакай само да разкажа на Поул…
— Затваряй си устата, чу ли ме!
— Да, о, могъщи Белгарат — отвърна подигравателно Белдин.
Белгарат се обърна към Гарион и каза:
— Сега разбираш защо Силк ме дразни толкова много.
— Да, дядо. Струва ми се, че разбирам.
Сенджи все още се взираше диво в тях.
— Я си пийни още малко, Сенджи — посъветва го Белдин. — Няма да ти е толкова трудно да го преглътнеш, щом вече бездруго си се налял с това питие.
Сенджи започна да трепери, след това пресуши чашата си на един дъх.
— Това се казва храбър момък — похвали го Белдин. — Моля те, продължи да четеш. Историята ти е наистина очарователна.
Дребният алхимик зачете със запъване:
— „В прилив на справедливо възмущение Сенджи продължил да наказва деканите на различните департаменти, които прибегнали до насилие над неговата личност. Най-накрая единствено личната молба на самия император възпряла стареца от изпълнението на някои твърде особени наказания. След това деканите не създавали никакви проблеми на куция алхимик и го оставили да прави експериментите си, без да му досаждат. Сенджи създал своя частна академия и разпространил информация за нея, за да набере студенти. Макар че неговите ученици не станали вълшебници от ранга на Белгарат, Поулгара, Ктучик и Зедар, някои от тях все пак успявали да изпълнят редица елементарни приложения на принципа, който техният учител открил съвсем случайно. Това незабавно ги издигнало далеч над нивото на магьосниците и знахарите, практикуващи своите ограничени номера в университета.“ — Сенджи вдигна глава. — Писал съм още неща, но те са свързани с алхимичните ми експерименти.
— Това е най-важната част — рече Белгарат. — Нека се върнем малко назад. Какво точно чувстваше в мига, когато превърна пиринча в злато?
— Раздразнение. — Сенджи сви рамене и затвори книгата. — Дори ярост. Бях направил изчисленията си много внимателно, Но металът, с който работех, изобщо не реагираше. Това ме вбеси и усетих как събирам цялата сила на съществото си, волята си, и почувствах огромна мощ и изкрещях: „Промени се!“
— Имал си късмет, че не си превърнал и стените в злато — каза Белдин. — Успявал ли си да повториш това?
Сенджи поклати глава.
— Опитвах, ала, изглежда, в мене никога не се е натрупвала толкова силна ярост.
— Винаги ли си сърдит, когато правиш такива неща? — попита гърбавият магьосник.
— Почти винаги — призна Сенджи. — Ако не съм ядосан, не мога да съм сигурен в резултатите. Понякога успявам, понякога не.
— Изглежда, тъкмо това е ключът към загадката, Белгарат — рече Белдин. — Яростта е общият характерен белег при всички случаи, на които се натъкнахме.
— Доколкото си спомням, аз също бях силно подразнен от нещо, когато го направих първия път — потвърди мисълта му Белгарат.
