— Такъв е обичаят, Прала. Не аз съм измислил тези правила.
— Ти си кралят. Въведи нови, различни правила.
— Аз ли?
— Няма да има други съпруги, Ургит — нито пък кралски наложници. — Гласът й, който обикновено звучеше нежно, сега сякаш пращеше и съскаше. — Ти си мой и няма да те деля с никоя друга.
— Наистина ли смяташ така? — попита той смаяно.
— Да, точно така. — Принцесата вирна брадичката си.
— Никой по-рано не е изпитвал подобни чувства към мене.
— Ще трябва да свикнеш. — Гласът и беше непоколебим.
— Ще направим промени в тази част от договора — съгласи се бързо Ургит. — Бездруго нямам нужда от повече съпруги. Една ми стига.
— Определено е така, милорд. Много мъдро решение.
— Естествено. Кралските решения винаги са мъдри. Така поне пише в съчиненията по история.
Принцесата положи големи усилия да не се усмихне, но накрая се отказа, разсмя се и се втурна към разперените му ръце.
— О, Ургит! — прошепна тя. — Обичам те.
— Наистина ли? Какво удивително нещо! — Изведнъж му хрумна една бляскава мисъл, която го порази с чистотата си. — Какво ще кажеш, ако заедно с нашата сватба направим още една, скъпа?
— Не те разбирам — призна принцесата.
— Аз съм кралят, нали?
— Да. И вече си малко по-добър крал в сравнение с времето, преди да срещнеш Белгарион.
Ургит остави забележката й без внимание.
— Аз имам роднина от женски пол — рече той. А щом се оженя, ще бъда много зает.
— Много, много зает, скъпи — потвърди Прала.
— Както и да е — продължи нервно Ургит. — Вече няма да имам достатъчно време да се грижа за тази своя роднина, нали? Няма ли да е по-добре, ако я омъжа за някой достоен човек, който винаги се е отнасял към нея с безкрайно уважение?
— Наистина не те разбирам, Ургит. Мисля, че нямаш никаква роднина от женски пол.
— Само една, моя принцесо — засмя се той. — Само една.
Прала го изгледа втрещено и възкликна:
— Ургит!
Той отново се ухили и каза гордо:
— Аз съм кралят. Мога да правя каквото си пожелая. Освен това майка ми живя прекалено дълго време сама, не мислиш ли? Оскатат я е обичал още когато била момиче, а тя в най-лошия случай изпитва привързаност към него — макар че според мен може би става дума за далеч по-силно чувство. Ако им заповядам да се оженят, ще го направят, нали?
— Това наистина е блестяща идея, Ургит! — възкликна принцесата.
— Тя е плод на драснианското ми наследство — призна скромно Ургит. — Дори Келдар не би могъл да измисли по-хубав план.
— Той е съвършен! — почти изпищя Прала. — Така свекърва ми няма да може да пречи, когато започна да те превъзпитавам.
— Да ме превъзпитаваш ли?
— Само мъничко, любов моя — отвърна сладко тя. — Имаш някои лоши навици, а освен това вкусът ти по отношение на дрехите е направо ужасен. Кой дявол те накара да се облечеш в лилаво?
— Друго нещо?
— Следващия път, когато дойда при тебе, ще си взема списъка.
В този момент Ургит започна да се замисля съвсем сериозно.
Тази сутрин негово императорско величество Кал Закат имаше много работа. По-голямата част от времето си прекара с Брадор, началника на Бюрото на вътрешните работи. Двамата се бяха уединили в малък, украсен със сини завеси кабинет на втория етаж на двореца.
— Мога да твърдя, че епидемията определено затихва, ваше величество — доложи Брадор, когато императорът повдигна въпроса за чумата. — През изтеклата седмица нямаше нито един случай на заболял човек. Истински изненадващият факт е, че мнозина от болните се възстановяват. Изглежда, че планът да затворим със стени отделните участъци на града се оказа успешен.
— Добре — рече Закат, след това повдигна нова тема. — Имаме ли някакви новини от Каранда?
— Вече няколко седмици никой не е виждал Менга, ваше величество. — Шефът на Бюрото на вътрешните работи се усмихна. — Изглежда, сме се отървали и от това зло. По всичко личи, че демоните са си отишли и фанатиците губят бойния си дух. Това е само мое предположение, основаващо се на слухове, ваше величество, защото не мога да изпратя агенти в тази област. Струва ми се, че размириците са се преместили към източния бряг. Скоро след изчезването на Менга големи орди от нередовни карандски войници, заедно с пазачите на храма на Урвон и много чандими са прекосили планините на Замад. Нямаме никакви сведения от Воресебо и Ренгел.
— Урвон ли? — попита Закат.
— Така изглежда, ваше величество. Бих казал, че ученикът на Торак заема позиция за последната си схватка със Зандрамас. Изкушен съм да ви предложа просто да ги оставим да се бият помежду си. Не мисля, че някой от тях ще липсва на света.
Едва доловима ледена усмивка плъзна по устните на Закат.
— Имаш право, Брадор — каза той. — Предложението наистина звучи изкушаващо, ала не смятам, че трябва да поощряваме подобно развитие на нещата — това е политически въпрос. Тези кралства са част от империята и имат право да получат защита от императора. Може да се разпространят различни грозни слухове — например, че просто се отдръпваме и оставяме Урвон и Зандрамас да опустошат тези земи. Ако някой доведе военна сила, която ще установи контрол в Малореа, това ще бъда аз. — Императорът запрелиства документите на масата пред себе си, взе един, погледна го и се намръщи. — Къде държиш барон Васка?
— Сложил съм го в килия с великолепен изглед — отговори Брадор. — По цял ден може да наблюдава дръвника на палача. Сигурен съм, че това ще му подейства много възпитателно.
— Понижи го — заповяда Закат. — Разжалвай го.
— Това е нова дума при описанието на тази процедура — измърмори Брадор.
— Не точно това имах предвид — каза Закат и ледената усмивка пак плъзна по лицето му. — Убеди го да ни каже къде е скрил всичките пари, които е измъкнал чрез изнудване от хората, с които е търгувал. Ще прехвърлим всичките средства в императорската съкровищница. — Императорът се обърна към голямата карта, окачена на стената му. — Да, най-добре ще е в южен Юбал.
— Какво искате да кажете, ваше величество?
— Дай му поста министър на търговията в южен Юбал.
— Но в южен Юбал търговията въобще не е развита, буквално не съществува, ваше величество. Там няма никакви пристанища и единствените животни, които се въдят по блатата на река Темба, са комарите.
— Васка е изобретателен. Сигурен съм, че все ще измисли нещо.
— В такъв случай вие не желаете да го… — Брадор направи красноречив жест, прокарвайки ръка пред гърлото си.
— Не, не желая — отвърна Закат. — Ще опитам нещо, което ми предложи Белгарион. Може би някой ден отново ще имам нужда от Васка и не ми се ще да го изравям на парчета от ковчега му. — Лицето на императора придоби тъжен израз. — Има ли някакво съобщение за него?
— За Васка ли? Ами нали току-що…
— Не, за Белгарион.
— Видели са ги скоро след като са напуснали Мал Зет, ваше величество. Пътували са заедно с Ярблек, надракския партньор на принц Келдар. Не след дълго Ярблек отпътувал за Гар ог Надрак.
— В такъв случай всичко е било просто военна хитрост. — Закат въздъхна. — Всъщност Белгарион е
