искал единствено да се завърне в родната си страна. Онази невероятна история, която ми разказаха, е чиста измислица. Закат потри уморено очи. — Този младеж наистина ми харесваше, Брадор — тъжно каза той. — Не трябваше да бъда толкова доверчив.
— Белгарион не се е върнал на запад, ваше величество — каза Брадор. — Най-малкото — не с Ярблек. Винаги проверяваме много внимателно корабите на този човек. Доколко бе по силите ни да го проследим, мога да предположа, че Белгарион не е напускал Малореа.
Закат се отпусна и дори се усмихна.
— Не съм сигурен защо, но това ме кара да се чувствам по-добре. Мисълта, че ме е предал, бе много болезнена за мен — сам не мога да си го обясня. Имаш ли някаква представа къде е отишъл?
— В Катакор са избухнали размирици, ваше величество — около Ашаба. Обикновено такива неща свързвам с Белгарион — странни светлини по небето, експлозии и други необичайни явления.
Закат се засмя и в смеха му прозвуча неподправена радост.
— Той може да привлича вниманието на хората, когато се ядоса, нали? Навремето взриви цяла стена от спалнята ми в Рак Хага.
— О, така ли?
— Опитваше се да ме убеди в правотата си по един въпрос.
Някой почука почтително на вратата.
— Ваше величество, генерал Атеска — доложи от прага един от облечените в алени пелерини стражи.
— Да влезе.
Генералът със счупения нос влезе, отдаде стегнато чест и поздрави. Червената му униформа беше изцапана от дългия път.
— Пристигна много бързо, Атеска — каза Закат. — Радвам се, че те виждам.
— Благодаря, ваше величество. Имахме добър попътен вятър и морето беше спокойно.
— Колко войници доведе?
— Петдесет хиляди.
— А с колко разполагаме тук? — попита императорът Брадор.
— Малко повече от един милион, ваше величество.
— Това е внушителна военна сила. Да подготвим разпределението на армиите. Следващата задача е да се подготвим за поход. — Закат се изправи и отиде до прозореца. Листата на дърветата бяха започнали да променят цвета си, изпълвайки градината с яркочервени и жълти багри. — Искам да усмиря размириците по източния бряг — продължи той. — Сега е началото на есента, затова искам да тръгнем, преди времето да се е влошило. Ще стигнем до Мага Рен и оттам ще разпратим разузнавателни отряди в различни посоки. Ако обстоятелствата позволяват, ще предприемем боен поход. Ако не, ще изчакам в Мага Рен още войски от Ктхол Мургос.
— Веднага ще започна да работя по заповедите ви, ваше величество. — Брадор се поклони и излезе от кабинета.
— Седни, Атеска — каза императорът. — Какво става в Ктхол Мургос?
— Ще се опитаме да задържим градовете, които вече превзехме, ваше величество — доложи Атеска и седна. — Съсредоточили сме преобладаващата част от силите си недалеч от Рак Ктан. Те очакват транспортни кораби, които ще ги върнат в Малореа.
— Съществува ли възможност Ургит да контраатакува?
— Не мисля, ваше величество. Не съм убеден, че ще изложи на риск войските си, атакувайки в открито поле. Естествено човек никога не знае как би постъпил един мург.
— Така е — съгласи се Закат, но не каза на генерала, че Ургит всъщност не е мург. След това се наведе напред. — Ти вече веднъж плени Белгарион и го доведе при мен, Атеска.
— Да, ваше величество.
— Страхувам се, че ще трябва да го направиш пак. Той успя да се изплъзне. Предполагам, че вината за това е в моята разсеяност, но по това време трябваше да мисля за твърде много неща.
— Това означава, че ще трябва отново да го хванем, ваше величество.
Тази година Съветът на алорните се състоя в Боктор. Случи се нещо необичайно — той бе ръководен от кралица Порен. Дребната русокоса кралица на Драсния, облечена в неизменните си траурни одежди, се приближи тихо към централното място на масата в украсената с червени завеси зала, където протичаше Съветът, и зае стола, където обичайно сядаше кралят на Рива.
— Господа — започна тя тихо, но твърдо. — Отчитам факта, че онова, което става днес, е в разрез с традицията, но времето ни е крайно ограничено. До мен стигна информация, с която според мен трябва незабавно да се запознаете. Необходимо е да вземем важни решения, а времето наистина е малко.
Император Варана се облегна в креслото си и в очите му се появи весел блясък.
— Е, ние ще направим малка почивка, докато алорнските крале получат колективен апоплектичен удар.
Крал Анхег се намръщи за миг срещу къдрокосия император, а след това се засмя и каза кисело:
— Не, Варана. Отдавна сме над тези неща — още откакто Родар ни убеди да последваме Се’Недра в Мишрак ак Тул. Палатът е на Порен; нека тя ръководи нещата.
— Благодаря, Анхег. — Гласът на кралицата на Драсния прозвуча малко изненадано. — Сигурна съм, че сте забелязали следната подробност: тази година на събранието ни присъстват крале, които обикновено не са между нас. Ала проблемът, пред който сме изправени, засяга всички ни. Скоро получих съобщение от Белгарат, Белгарион и останалите.
В хола се възцари напрегната тишина. Порен вдигна ръка.
— Те са в Малореа, по следите на сина на Белгарион.
— Този млад мъж понякога може да се движи по-бързо от вятъра — отбеляза Фулрах. С годините кралят на Сендария беше наедрял, напълнял и в кестенявата му коса се бяха появили бели косми.
— Как са стигнали до Малореа? — тихо попита крал Чо-Хаг.
— Изглежда, са били пленени от Кал Закат — отговори Порен. — Гарион и Закат станали приятели и Закат ги отвел в Мал Зет.
— Наистина ли Закат е в състояние да се сприятели с някого? — попита крал Дроста, без да крие нотките на недоверие, промъкнали се в пискливия му глас.
— Гарион умее да привлича хората — измърмори Хетар.
— Ала може би приятелството им вече е разрушено — продължи Порен. — Един ден, късно вечерта, Гарион и приятелите му се измъкнали от Мал Зет, без да си вземат довиждане с императора.
— И сигурно цялата армия на императора се е впуснала по петите им — обади се Варана.
— Не — възрази Порен. — Точно сега Закат не може да напусне Мал Зет. Разкажи им, Ярблек.
— В Мал Зет върлува чума — рече Ярблек. — Закат затвори града — не пуска никой нито да влиза, нито да излиза от столицата.
— Но как така? — попита Мандорален. — Как е възможно в такъв случай приятелите ни да избягат от Мал Зет?
— По пътя взех със себе си един странстващ комедиант — отвърна кисело Ярблек. — Честно да си кажа, мнението ми за него е направо лошо, но той забавляваше Вела. На нея й допадат разни неприлични разкази и истории.
— Внимавай, Ярблек — предупреди го надракската танцьорка. — Засега си цял и здрав, но мога да се погрижа положението да се промени много бързо. — И тя съвсем недвусмислено попипа дръжката на камата си. Вела беше облечена в ослепителна бледолилава рокля, ала не се беше отказала напълно от любимата си надракска носия: беше обута в излъскани до блясък ботуши, в които бе пъхнала ками, а в широкия кожен колан на кръста й също бяха затъкнати оръжия. Ала мъжете тайно извръщаха очи към нея още от момента, когато бе влязла. Независимо как бе облечена, Вела имаше дарбата да привлича всички погледи.
— Както и да е — бързо продължи Ярблек, — онзи комедиант знаеше за някакъв тунел, който извежда от града до някаква изоставена кариера. Оттам успяхме да се измъкнем, без косъм да падне от главите ни.
— Закат никак няма да хареса това — отбеляза Дроста. — Той не обича да изпуска хора от ръцете
