Докато идвахме насам, минахме край една колиба на около половин миля нагоре по течението. Да отидем и да я разглобим.
Няколко часа след залез слънце шлепът вече беше на брега. Както никога досега природата беше на страната на пътешествениците и тази вечер нямаше буря. Запалиха огън на брега да осигурят светлина, след това Дурник, Тот и Ерионд се хванаха на работа.
Силк се разхождаше печално около шлепа и въздишаше. Накрая каза:
— Добре де, мой е.
— Твоите шлепове са добре екипирани, Силк — рече весело Дурник, докато мереше една дъска. — На борда има всичко, от което се нуждаем — пирони, буре с катран и дори достатъчно добър трион. Ще можем да го пуснем във водата утре още преди да е изгряло слънцето.
— Радвам се, че го харесваш — подхвърли мрачно Силк и направи кисела гримаса. — Но това наистина не е естествено.
— Какво има, Келдар? — попита го Велвет.
— Обикновено щом има нужда от лодка, аз я открадвам. Да използвам своя собствена ми изглежда съвсем неморално.
Русокосата девойка се засмя весело и го погали по бузата.
— О бедничкият ми! Сигурно е ужасно човек да има толкова чувствителна съвест.
— Скъпи дами — обади се Поулгара. — Хайде да се погрижим за вечерята.
Дурник, Тот и Ерионд поправяха дупката на шлепа, Поулгара, Се’Недра и Велвет приготвяха вечерята, а Гарион и другите донесоха още дървен материал и започнаха да дялат груби гребла, като продължиха да работят дори докато се хранеха. Странно защо, но това се хареса на Гарион. Всичките му приятели бяха около него и всеки беше зает с някаква задача. Поправката на шлепа беше от жизненоважно значение. Въпреки това кралят на Рива смяташе, че обикновените домакински задължения са необходими и изключително полезни, затова можеше да им се отдаде изцяло и това го изпълваше с особено спокойствие.
Към полунощ Гарион отиде на брега и потопи възпалените си ръце във водата. Се’Недра седеше близо до него, загребваше лениво пясък в шепите си и го оставяше да изтече между пръстите й.
— Защо не си легнеш? — попита я Гарион.
— Мога да стоя будна колкото и ти — отговори тя.
— Сигурен съм, че можеш, но защо?
— Не се дръж покровителствено с мен. Не съм дете.
— Знам — рече лукаво той. — Много пъти съм го забелязвал.
— Гарион! — възкликна тя и се изчерви.
Кралят на Рива се засмя и я целуна.
— Отиди да поспиш, скъпа.
Призори изтласкаха шлепа във водата и Дурник скочи вътре с факла в ръка да огледа кръпката.
— Тече съвсем малко — заяви със задоволство той. — Ще успеем.
Мъглата ставаше все по-гъста. В тази част на света беше пролет, жабите крякаха усилено, изпълнявайки любовните си ритуали сред тръстиките. Дурник проучи брега и на неколкостотин метра по- надолу откри плитчина, където течението беше оформило нанос от мека почва. Откараха шлепа там и натовариха конете.
— Да изчакаме, докато стане по-светло — предложи ковачът. — Мъглата бездруго утежнява положението, но като прибавим и тъмнината, става почти невъзможно да видим накъде отиваме. Гребането едва ли ще ни се хареса чак толкова, че да ни се прииска да се въртим в кръг.
— Не може ли да поставим някакво платно? — попита Силк с надежда.
— Това е най-лесното — отвърна Дурник. — Ще го направя веднага, стига да накараш вятъра да задуха.
— Много изкривено чувство за хумор имаш — отбеляза Силк.
Когато първите лъчи зората започнаха да обагрят хоризонта на изток, всеки зае мястото си на греблата и потеглиха.
— Не искам да те критикувам — рече Сади на Дурник, — Но в Нийса много често падат непрогледни мъгли и знам как стоят нещата. Как възнамеряваш да поддържаш правилния курс?
— Се’Недра ще се погрижи за това — отвърна ковачът и посочи към носа.
Риванската кралица се беше навела над водата и наблюдаваше внимателно едно носещо се върху повърхността на реката дърво, завързано с дълго въже.
— Какво прави тя? — попита Сади объркано.
— Наблюдава течението. Нали трябва да го пресечем. Докато въженцето и лодката сключват един и същ ъгъл, значи се движим в правилната посока.
— Ти мислиш за всичко, нали? — рече Сади и продължи да гребе.
— Опитвам се. Обикновено човек може да избегне много проблеми, ако помисли малко.
Се’Недра вдигна ръка и посочи с категоричен жест надясно. Изглежда, малката кралица приемаше задачата си много сериозно. Дурник се подчини и завъртя кормилото.
Източният бряг изчезна в мъглата и Гарион изведнъж си помисли, че времето изцяло е спряло. Не беше сигурен дали шлепът се движи, въпреки че навеждаше гръб над греблото в постоянен, несекващ ритъм.
— Уморително е, нали? — рече Силк.
— Гребането винаги е уморително — отвърна Гарион.
Силк се огледа и тихо попита:
— Да забелязваш някаква промяна у Дурник?
— Не, не съвсем.
— Просто се опитвам да кажа, че той не държи да изпъква сред останалите, но сега пое нещата изцяло в свои ръце.
— Дурник винаги е бил такъв, Силк. Когато правим нещо, което не познава много добре, просто ни помага и държи очите си отворени. Но щом трябва да преодолеем нещо, което му е добре известно, веднага се намесва и прави всичко необходимо. — Гарион се засмя с обич и отпусна ръка върху рамото на стария си приятел, след това го погледна лукаво. — Ковачът се учи много бързо. Може би вече е толкова добър шпионин, колкото си и ти. Забелязах, че наблюдава много внимателно манипулациите, които ти приложи при търговията на боб в Мелцена. Ако реши да се заеме с такъв бизнес, смятам, че ти и Ярблек трябва да започнете да следите особено внимателно развоя на събитията и най-вече новия си конкурент.
— Той не би се заел с подобно нещо наистина, нали? — разтревожено попита Силк.
— Не знам. Никой не знае как ще постъпи Дурник.
Слънцето се издигна високо, ала лъчите му се разсейваха в мъглата и светът около тях стана едно цветен — бяла мъгла и черна вода. Нищо не показваше, че напредват — и ако все пак наистина се придвижваха нанякъде, не можеха да определят дали е в правилната посока. Гарион изпитваше някакво странно чувство, защото знаеше, че сега всичко зависи от Се’Недра — курсът се определяше единствено от внимателния поглед на малката кралица. Той я обичаше, но знаеше, че понякога тя проявява лекомислие и преценката й не винаги е най-добрата. Категоричните й жестове към лявата или дясната страна на кораба показваха, че кралицата не се колебае и не изпитва несигурност. Дурник се подчиняваше безпрекословно на знаците, които тя му подаваше. Гарион въздъхна и продължи да гребе.
Малко преди обяд мъглата започна да се вдига и Белдин издърпа веслото си в лодката.
— Ще можете ли да се справите без мен? — обърна се той към Белгарат. — Смятам, че трябва да знаем къде отиваме. В Даршива се случват редица неприятни неща и мисля, че няма да ни хареса, ако на брега се озовем в разгара на някоя остра междуособна война.
— И освен това вече се измори от гребането, нали? — отвърна саркастично Белгарат.
— Аз мога да обиколя цели свят, гребейки на това корито, стига да пожелая — отговори гърбавият магьосник и стегна мускулите на яките си ръце, които приличаха на дъбови клони. — Но това е по-важно. Наистина ли искате да хвърлите котва на брега и едва тогава да разберете, че Нахаз ви очаква, готов за бой?
— Постъпи така, както смяташ, че е най-добре.
