— Аз винаги постъпвам най-добре, Белгарат — дори ако това понякога те дразни. — Мръсният дребен мъж се запъти към носа. — Извини ме, скъпа — рече той на Се’Недра, — но трябва да излитам.
— Трябва да останеш на мястото си при греблата — възрази тя. — Как ще поддържам курса, ако всички избягат?
— Сигурен съм, че ще се справиш, скъпа — каза той, потупа я нежно по бузата и след миг изчезна в мъглата с глух, призрачен смях.
— Върни се! — изкрещя малката кралица, но него вече го нямаше.
Изведнъж се появи лек, едва доловим вятър — Гарион усети полъха му върху потния си тил. Мъглата се раздвижи леко и започна да се разсейва.
А после навсякъде около шлепа започнаха да се люлеят огромни черни сенки.
— Гарион! — възкликна Се’Недра.
Ликуващи викове, откъснали се от десетки гърла, се разнесоха сред бързо разпръскващата се мъгла. Бяха заобиколени от кораби, чиято цел очевидно беше да ги обградят от всички страни.
— Ще се опитаме ли да ги изпреварим? — прошепна Силк с потрепващ от напрежение глас.
Белгарат хвърли поглед към корабите, които се движеха около тях, и изръмжа:
— Да ги изпреварим и да избягаме? С това корито? Не ставай смешен.
Един кораб се отдели от флотилията и тръгна към тях. Гарион видя гребците на веслата и каза:
— Малореански войници. Армията на Закат.
Белгарат измърмори под нос няколко цветисти ругатни.
— Може да не ни познаят. Силк, опитай да ни измъкнеш с някоя лъжа.
Дребният мъж се изправи и отиде до носа на шлепа.
— Радваме се, че срещаме императорски войски в този район, капитане — каза той на офицера, който командваше кораба, препречил пътя им. — Може би вие ще сложите край на лудостите, които стават тук.
— Кой си ти? — отвърна офицерът.
— Казвам се Ветер. Работя за принц Келдар. Може би сте чували за него?
— Името ми е познато. Къде отивате?
— Тръгнали сме надолу по течението към Баласа в Даласианските протекторати. Принц Келдар има намерение да развива бизнес там — стига да успеем да прекосим Даршива — там има страшни размирици, знаете. — Дребничкият драснианец замълча за миг. — Чудя се, капитане, дали ще можете да отделите няколко войници, които да използвам като ескорт? Упълномощен съм да платя щедро за подобна услуга.
— Ще видим — рече офицерът.
А после сред мъглата се появи по-голям кораб и приближи към тяхната закърпена течаща черупка, и те видяха познато лице.
— Не сме се срещали отдавна, нали, крал Белгарион? — подхвана генерал Атеска с приятен тон, сякаш се канеше да проведе дълъг разговор. — Наистина трябва да общуваме по-често. — Той носеше обичайното си алено наметало и украсения със злато полиран стоманен шлем.
Сърцето на Гарион се сви. Не можеше да става и дума за някакви военни хитрости, просто отново се озоваваха в плен.
— Ти си знаел, че сме тук! — възкликна той.
— Разбира се. Имам хора, които ви наблюдаваха в Пелдан — каза облеченият в червено генерал и в гласа му се промъкнаха самодоволни нотки.
— Не съм усетила присъствието им — рече Поулгара и се загърна в синьото си наметало.
— Щях да се изненадам, ако ги бяхте открили, милейди — отвърна Атеска. — Хората, които ви следяха, са малоумни в истинския смисъл на думата. Празноглави са като гъби. — Той погледна с неприязън към реката. — Не можете да си представите колко време ми отне, докато им обясня какво трябва да правят. Във всяка армия има такива хора. Опитваме се да се отървем от тях, но предполагам, че понякога дори огромната глупост може да бъде използвана.
— Вие сте много умен, генерал Атеска — отвърна тя мрачно.
— Не, лейди Поулгара — възрази военният. — Аз съм просто обикновен войник. Нито един офицер не може да бъде умен, ако не разполага с добро разузнаване. Брадор е умен. Той събира информация за необикновените ви способности и след битката при Тул Марду разпита много гролими. Гролимите обръщат изключително внимание на вашите постижения, милейди, и през годините са събрали много информация за уменията ви. Доколкото разбирам — въпреки че не съм специалист в тази област, — колкото по-умен е човек, толкова по-лесно можете да откриете присъствието му. Затова изпратих да ви следят онези хора, които имат репи вместо глави на раменете. — Генералът огледа критично шлепа. — Знаете ли, това е истинска развалина. Може би я поддържате на повърхността чрез някакво вълшебство?
— Не — отвърна Дурник и гласът му прозвуча унило и сърдито. — Караме я да плава, защото умеем да го направим.
— Прекланям се пред уменията ти, Дурник — каза Атеска малко прекалено високо. — Може би ще измислиш начин да накараш и камъка да плува — ако наистина пожелаеш да го сториш. — Генералът замълча за миг и погледна към Белгарат. — Предполагам, че при създалото се положение ще постъпите като възпитани хора. Ти какво мислиш по този въпрос, древни?
— Нека първо чуя какво ще ми кажеш — рече предпазливо Белгарат.
— Негово императорско величество изпитва силно желание да обсъди с теб и спътниците ти няколко въпроса, Белгарат — подхвана Атеска. — Мисля, че с тази развалина сте се запътили точно към гнездо на усойници. Напоследък разумните хора стоят надалеч от Даршива.
— Никога не съм се преструвал, че съм особено разумен.
Атеска се усмихна тъжно.
— Аз също — призна той. — В момента подготвям план за военен поход. Трябва да навляза в този неприятелски район, макар да е крайно неблагоприятен за разумни хора. Мога ли да ви предложа, господа — и на вас, дами — гостоприемството на моя кораб? — Той замълча за миг и добави със съжаление: — Страхувам се, че трябва да ме придружите. Такава е заповедта, която имам, разбирате. Освен това трябва да обменим информацията, с която и ние, и вие разполагаме, преди пристигането на Негово императорско величество.
— Нима Закат ще дойде тук? — попита Гарион.
— Едва ли е на повече от един ден път след мен, ваше величество — отвърна Атеска. — Императорът на Малореа изгаря от нетърпение да си поговори с вас.
„Какво ще правим, дядо?“ — попита Гарион с пръсти.
„Не мисля, че в момента имаме голям избор. Белдин е някъде наблизо. Ще му съобщя какво се е случило. Той ще измисли нещо.“
— Добре, генерале — каза на глас старият вълшебник. — Бездруго се уморих от гребането. — „Съобщи на останалите — продължи той с пръсти към Гарион. — Нека тръгнем с него — поне докато стигнем до брега на Даршива.“
Корабът на Атеска не беше богато украсен, но бе удобен. Всички се събраха в голямата каюта зад носа — помещение, отрупано с географски карти и множество документи. Както винаги генерал Атеска беше учтив, ала непреклонен.
— Закусвали ли сте? — попита той.
— Налагаше се да побързаме — отвърна Белгарат.
— Ще изпратя човек да уведоми готвача — рече Атеска, отиде до вратата, каза нещо на един от облечените в червено стражи на пост отвън, после продължи: — Защо не обменим малко информация, докато чакаме? Чух, че сте се отправили към Ашаба, след като напуснахте Мал Зет. След това внезапно се появявате в Мелцена, а сега ви намирам по средата на река Маган на път към Даршива. Вие наистина се движите неуморно от място на място.
„Той вече знае всичко за онова, което правим — казаха пръстите на Силк на Белгарат. — Няма смисъл да се опитваме да го крием.“
— Моля те, принц Келдар — каза Атеска обидено. — Недей така. Знаеш, че не е учтиво.
