взря в сълзите в очите на императора на Малореа.
18.
В гласа на Ерионд трепна едва доловима нотка на задоволство, когато рече:
— Празния. Задачата ни вече е почти изпълнена.
— Не те разбирам — призна Сади.
— Кайрадис дойде при нас, докато бяхме в Реон — обясни му младежът. — И ни разкри кой ще дойде с нас на Мястото, което вече не съществува. Чудех се кой ли ще бъде Празния. Сега вече знам.
— И как ме описа тя? — попита евнухът.
— Сигурен ли си, че искаш да узнаеш?
— Да, любопитен съм.
— Нарече те „Мъжът, който не е мъж“.
Сади примигна.
— Недвусмислено описание, нали?
— Ти сам ме попита.
Сади въздъхна.
— Всичко е наред, Ерионд. — рече той. — Процедурата е била извършена, когато съм бил бебе. Затова никога не съм узнал как бих се чувствал, ако бях различен. Всъщност интересът, който хората проявяват към онази особена функция, ми се струва забавен. Моят живот съвсем не е толкова сложен.
— Защо са постъпили по този начин с теб?
Сади сви рамене и потри с ръка обръснатия си череп.
— Майка ми е била бедна — отвърна той. — Това е бил единственият подарък, който е можела да ми направи.
— Подарък?
— Той ми даде шанс да бъда нает на работа в двореца на кралица Салмисра. В противен случай вероятно щях да прося по улиците като останалите членове на моето семейство.
— Как се чувстваш? — обърна се Гарвон към пребледнелия Закат.
— Остави ме на мира, Гарион — промърмори Закат.
— Защо не позволиш на мен да се справя с това, скъпи? — предложи Поулгара на Гарион. — Сега му е много тежко.
— Разбирам. За мен също не беше никак леко.
— Навремето ние разкрихме пред теб всичко, проявявайки такт и особено внимание. Кайрадис нямаше време за това. Аз ще поговоря с него.
— Добре, лельо Поул. — Гарион се отдалечи и я остави с потресения Закат. Неочакваният обрат на събитията бе породил редица съмнения у краля на Рива. Той харесваше малореанския император, но предусещаше, че включването му в групата им може да създаде много трудности. Твърде често в миналото оцеляването им зависеше изцяло от непоколебимото единодушие, с което спътниците му се отнасяха към целта на търсенето, а мотивите на Закат никога не бяха напълно изяснени.
„Гарион — каза уморено гласът в съзнанието му. — Не се меси в неща, които не разбираш. Закат трябва да дойде с вас, така че трябва да свикнеш с това.“
„Но…“
„Никакво но. Просто го направи.“
Гарион промърмори няколко ругатни под нос.
„И не ме ругай.“
— Това е абсурдно! — избухна Закат и се тръшна на един стол.
— Не е — възрази Поулгара. — Просто трябва да свикнеш да гледаш на света по различен начин, това е всичко. Повечето хора не са изправени пред подобен избор през целия си живот. Сега ти си член на група от строго подбрани хора и трябва да се ръководиш от други правила.
— Правилата никога не са се отнасяли до мен, Поулгара. Аз създавам свои собствени правила.
— Вече няма да го правиш.
— И защо точно на мен се случва такова нещо? — попита Закат.
— Това винаги е било първото нещо, за което питат — отбеляза сухо Белгарат, обръщайки се към Силк.
— Някой отговорил ли е на този въпрос?
— Доколкото зная, не.
— Ние ще ти даваме необходимата информация, докато пътуваме — увери Поулгара императора на Малореа. — Единственото важно нещо в момента е дали възнамеряваш да изпълниш задачата, която ти постави Кайрадис.
— Разбира се, че ще я изпълня. Вече дадох думата си. Никак не ми харесва, но нямам друг избор. Как е възможно да ме манипулира по такъв начин?
— Тя притежава много особени сили.
— Имаш предвид, че прави всичко това чрез различни вълшебства?
— Не. Тя предсказва бъдещето и говори винаги истината.
— Ти самата разбра ли нещо от онези безсмислици, които тя каза?
— Част от думите й — да, но със сигурност не всичко. Казах ти, че ние гледаме на света по особен начин. Пророците го възприемат коренно различно от нас. Никой, който не притежава тяхната дарба, не може да ги разбере докрай.
Закат впери поглед в пода.
— Внезапно се почувствах съвсем безпомощен — призна той. — И това чувство никак не ми харесва. Знаеш ли, много бързо ме свалиха от трона. Днес сутринта бях император на най-голямата нация на земята, а следобед ще се превърна в жалък скитник.
— Може и да ти хареса — подхвърли Силк.
— Млъкни, Келдар — скастри го Закат и отново погледна Поулгара. — Знаеш ли, забелязвам нещо много странно.
— Какво?
— Дори да не бях дал думата си, пак щях да отида в Кел. Усещам, че някаква сила ме тласка натам. Някой ме принуждава да вървя нататък — едно сляпо момиче с превръзка на очите. Момиче, което е почти дете.
— Човек може да бъде възнаграден — отвърна му вълшебницата.
— Например?
— Кой знае? Може би просто ще бъде щастлив.
Императорът се засмя иронично.
— Щастието никога не е било цел за мен, Поулгара. Никога.
— Въпреки това може да се наложи да го приемеш — усмихна се вълшебницата. — На нас не ни е позволено да избираме с какво да бъдем възнаградени, защото не можем да избираме задачите си. Тези решения вече са взети.
— Ти щастлива ли си?
— Да, всъщност наистина съм щастлива.
Той въздъхна.
— Защо въздишаш толкова дълбоко, Кал Закат?
Императорът вдигна ръка и разтвори палеца и показалеца си на малко повече от един пръст.
— Оставаше ми само още толкова, за да стана господар на целия свят.
— А защо искаш да бъдеш господар на целия свят?
Той сви рамене.
— Никой досега не е постигал такова нещо, а властта има своите добри страни.
— Сигурна съм, че ще откриеш други неща, които ще те накарат да се почувстваш удовлетворен. — Тя се усмихна и постави ръка на рамото му.
— Наред ли е всичко? Постигнахте ли съгласие? — попита Белгарат малореанеца.
