притеснявали група обикновени пътници. — Вълшебникът погледна Закат. — Силк със сигурност ще ни измъква от повечето опасни ситуации, но ако се стигне до сериозна битка, бих искал да се върнеш малко назад и да оставиш на нас да се справим с възникналото затруднение. Не си използвал скоро оръжието си, а пък аз преминах през доста перипетии, докато те намеря, и не искам да изгубиш живота си в някаква безсмислена схватка.
— Все още мога да се грижа за себе си, Белгарат.
— Убеден съм в това. Но не искам да рискувам още от самото начало. Кайрадис ще е много нещастна, ако не пристигнеш здрав и читав в Кел.
Закат сви рамене и отиде да седне до Гарион. Кралят на Рива го погледна. Закат се усмихваше и това непривично за него изражение го караше да изглежда с десет години по-млад. Изведнъж той напомни на Гарион за Лелдорин и сърцето му се сви.
— Закат, всъщност всичко това ти харесва, нали? — попита той.
— Не зная защо, но се чувствам отново млад — отговори малореанецът. — Винаги ли е така — хитрост, опасности и диво чувство на опиянение?
— Повече или по-малко — да — отговори Гарион. — Е, понякога опасностите са повече, отколкото ни се ще.
— Мога да ги понеса. Знаеш ли, досега животът ми беше досадно лишен от предизвикателства.
— Дори когато Нарадас те отрови в Ктхол Мургос?
— Бях твърде болен, за да разбера какво става — отвърна Закат. — Завиждам ти, Гарион. Твоят живот наистина е бил вълнуващ. — Императорът се намръщи. — Нещо особено става с мен — призна той. — Още когато се съгласих да се срещна с Кайрадис в Кел, почувствах, че някаква огромна тежест падна от гърба ми. Сега целият свят изглежда свеж и нов. Не съм в състояние да контролирам живота си и въпреки това съм щастлив като риба, плуваща в дълбоки води. Нелогично е, но нищо не мога да направя.
Гарион се вгледа в него и каза:
— Не искам да ме разбираш погрешно. Не се опитвам съзнателно да обвивам в тайнственост думите си, но сигурно си щастлив, защото правиш това, което ти е предопределила съдбата. С всички ни се случва така. Става дума за различния начин, по който гледаме на живота — тъкмо за това спомена одеве леля Поул. А щастието е една от наградите, които получаваме.
— Не ми е съвсем ясно — призна Закат.
— Просто изчакай — каза му Гарион. — Ще разбереш.
Генерал Атеска влезе в палатката, следван от Брадор, и доложи:
— Конете са готови, ваше величество. — Изражението му подсказа на Гарион, че Атеска остро възразява срещу всичко това. — Прибавих още няколко товарни коня, майсторе — съобщи генералът на Дурник. — Вашите бяха натоварени твърде много.
— Благодаря, генерале — отговори ковачът.
— Няма да ме има известно време, Атеска — подхвана Закат, — така че те оставям отговорен за всичко. Ще се опитам да поддържам връзка с теб, но ще има дълги периоди, през които няма да получаваш никакви вести от мен.
— Да, ваше величество — отговори Атеска.
— Знаеш какво да правиш. Остави Брадор да се разпорежда с гражданските дела, а ти се заеми с военните. Докарай войската в лагера, когато Урвон и армията на Даршива започнат да се избиват. И поддържай тесни контакти с Мал Зет. — Императорът свали големия пръстен с печат от пръста си. — Използвай това, ако е нужно да подпечаташ някакви официални документи.
— Такива документи изискват подписа на ваше величество — напомни му Атеска.
— Брадор може да го подправи. Той пише по-добре името ми, отколкото аз самият.
— Ама, ваше величество… — възрази Брадор.
— Не ми се прави на невинен, Брадор. Зная за твоите експерименти в краснописа. Грижете се за котката ми, докато ме няма, и потърсете дом за котенцата.
— Да, ваше величество.
— Имали нещо друго, заслужаващо вниманието ми, преди да замина?
— Ами… един случай, свързан с дисциплината във войската, ваше величество.
— Не можеш ли ти да се погрижиш за това? — попита Закат и в гласа му се промъкна леко раздразнение.
— Мога, ваше величество — отговори Атеска, — но вие сте поставили този човек под ваша лична защита, затова си помислих, че е по-добре да се посъветвам с вас.
— Кого съм поел под личната си защита? — изгледа го учудено Закат.
— Един ефрейтор от гарнизона на Мал Зет, ваше величество. Актас. Бил пиян по време на дежурство.
— Актас? Не си спомням…
— О този ефрейтор, който беше разжалван точно когато влизахме в Мал Зет! — сети се Се’Недра. — Онзи, дето жена му му се караше на улицата.
— А, да — рече Закат. — Спомням си. Пак ли е пиян? Нали се зарече да не пие.
— Съмнявам се, че това е възможно, ваше величество — съобщи Атеска с едва забележима усмивка. — Поне не и сега. Той е мъртвопиян.
— Тук ли е?
— Чака отвън, ваше величество.
— Доведи го тогава — въздъхна Закат и погледна към Белгарат. — Това ще отнеме само минутка- две.
Мършавият ефрейтор влезе с нестабилна походка в палатката и положи много усилия да разбере какво точно искат от него, но не успя. Опита се да отдаде чест, ала вместо това се удари с юмрук по носа.
— Ваше величество — изломоти той.
— Какво да правя с теб, Актас? — уморено каза Закат.
— Постъпих като ма… магаре… ваше величество — призна Актас. — Безподобно магаре.
— Да, наистина — съгласи се императорът и извърна глава настрана. — Моля те, не дишай срещу мен. Устата ти мирише на разкопан гроб. Изведи го навън и го накарай да изтрезнее, Атеска.
— Със собствените си ръце ще го хвърля в реката, ваше величество. — Атеска се опита да потисне напушващия го смях.
— На теб всичко това ти е забавно, нали?
— На мен ли, ваше величество?
Закат присви лукаво очи и каза:
— Добре, Се’Недра. Ти също носиш отговорност за този човек. Какво да го правим?
Тя махна небрежно с ръка и каза:
— Обесете го. — И се вгледа в ръката си. — О, велики Недра! Счупила съм си още един нокът!
Очите на Актас изскочиха от орбитите си и той зяпна невярващо. После падна на колене.
— Милост, ваше величество — застена той, изведнъж напълно изтрезнял. — Милост.
Закат погледна кралицата на Рива, която все още тъгуваше за счупения си нокът.
— Изведи го, Атеска. След малко ще ти дам заповед какво да правиш с него. — Атеска отдаде чест и дръпна плачещия Актас да се изправи.
— Не говореше сериозно, нали, Се’Недра — попита императорът, когато двамата излязоха.
— Разбира се, че не — отвърна тя. — Аз не съм чудовище, Закат. Изчистете го и го заведете при съпругата му. — Малката кралица замислено опря с пръст брадичката си. — Но вдигнете бесилка пред дома му. Нека има за какво да мисли, когато ожаднее пак.
— Ти наистина ли си се оженил за тази жена? — обърна се Закат към Гарион.
— Всичко беше решено от нашите семейства — отговори риванският крал. — Нас никой не ни попита какво мислим по въпроса.
— Дръж се възпитано, Гарион — каза Се’Недра с невъзмутимо спокойствие.
Когато излязоха от лагера, Закат въздъхна с облекчение.
— Какво има? — попита Гарион.
