— Почти се изплаших, че някой може да е намерил начин да ме задържи — отговори Закат и погледна неспокойно назад. — Мислиш ли, че можем да препуснем в галоп за малко? Не ми се ще да ни догонят.
— Сигурен ли си, че си наред? — попита го Гарион подозрително.
— Никога не съм се чувствал по-добре и по-свободен — заяви Закат.
— Страхувах се, че ще стане така — измърмори Гарион.
— Какво искаш да кажеш?
— Тръгни напред в лек галоп — отвърна му кралят на Рива. — Трябва да обсъдя нещо с Белгарат. Ще те настигна след малко. — Гарион дръпна юздите на Кретиен и се върна при дядо си и леля си, които яздеха един до друг и разговаряха оживено.
— Никой не би могъл да обуздае този човек — каза им той. — Какво е станало с него?
— За пръв път през живота си не трябва да решава съдбата на половината свят, Гарион — отговори спокойно Поулгара. — Ще се оправи. Просто трябва да му дадем малко време.
— А разполагаме ли с време? Та Закат постъпва точно така, както би постъпил Лелдорин, може би дори Мандорален. Можем ли да си позволим да го чакаме няколко дни?
— Говорете с него — предложи Белгарат. — Просто му говорете. Ако трябва, дори цитирайте пасажи от „Книгата на алорните“.
— Но аз не я знам наизуст, дядо — възрази Гарион.
— Разбира се, че я знаеш. Тя е в кръвта ти. Ти можеше да я цитираш още когато плачеше в люлката си. А сега отиди при него преди да се е побъркал съвсем.
Гарион изруга и препусна да догони Закат.
— Някакви проблеми ли има? — попита го императорът.
— Не ми се приказва за това.
Белдин ги чакаше на следващия завой на пътя.
— Дотук всичко е наред — рече гърбавият магьосник. — Но защо трябваше да вземете и този?
— Кайрадис му каза да дойде с нас — отговори Белгарат.
— И как го убеди?
— Каза му, че ако не тръгне с нас, ще умре.
— Е, това сигурно го е впечатлило. Здрасти, Закат.
— Познаваме ли се?
— Аз те познавам — макар и само по физиономия. Виждал съм те по време на паради по улиците на Мал Зет.
— Това е брат ми Белдин — каза Белгарат на императора.
— Не знаех, че имаш брат.
— Връзката помежду ни е малко неясна, но и двамата служим на един бог и това ни прави братя по по- особен начин. Бяхме седмина, ала сега са живи само четирима от нас.
Закат се намръщи.
— Твоето име ми напомня нещо, Белдин — каза той. — Не си ли ти онзи, чийто портрет е разлепен из цялата област на тридесет левги около Мал Яска?
— Да, аз съм. Поизнервих малко Урвон. Изглежда, той смята, че имам намерение да го разсека на две.
— А така ли е?
— Помислял съм си го няколко пъти. Но по-скоро би трябвало да изтръгна вътрешностите му, да ги хвърля в някой трънак и да гледам как ги кълват лешоядите. Сигурен съм, че на Урвон ще му е много забавно да наблюдава това.
Закат пребледня.
— Лешоядите също трябва да се хранят с нещо, нали — сви рамене гърбавият магьосник. — О, като си говорим за ядене — Поул, имаш ли нещо вкусно? През последните няколко дни ядох предимно плъхове и яйца на гарвани. Сигурен съм, че в цяла Даршива не е останал нито един заек, нито пък гълъб.
— Това е много необикновен човек — обърна се Закат към Гарион.
— Колкото повече го опознаваш, толкова по-странен ще ти се струва — отвърна му Гарион с усмивка. — Урвон се страхува от него до смърт.
— Той преувеличаваше, нали? Имам предвид, докато говореше за лешоядите?
— Вероятно не. Белдин наистина възнамерява да изкорми последния ученик на Торак.
Очите на Закат блеснаха.
— Мислиш ли, че ще се нуждае от помощ?
— Някой от твоите предци да не е аренд? — попита подозрително Гарион.
— Не те разбрах.
— Няма нищо — въздъхна кралят на Рива.
Белдин клекна насред пътя, започна да ръфа едно студено печено пиле и изсумтя:
— Прегорила си го, Поул.
— Не съм го готвила аз — сопна му се тя.
— Защо? Да не би да си забравила как се готви?
— Но пък имам чудесна рецепта за варени джуджета — каза вълшебницата. — Сигурна съм, че все ще намеря някой желаещ да похапне от тази гозба.
— Остротата на езика ти спада катастрофално, Поул — рече той и избърса мазните си пръсти в дрипавата си дреха. — Умът ти започва да запада и да се отпуска, което впрочем се отнася и за задните ти части.
Закат се навъси, но Гарион го хвана за ръката и каза:
— Това е личен въпрос между тях двамата. Не се намесвай. Те се обиждат по този начин вече хиляди години. Смятам, че е някакъв особен вид обич.
— Обич ли?
— Добре де, привързаност — каза Гарион. — Просто ги слушай. Може да научиш нещо. Алорните не са като ангараките. Ние не сме се кланяли на никого и често прикриваме истинските си чувства с шеги.
— Ама Поулгара алорнка ли е? — попита изненадано Закат.
— Погледни я, Закат. Косата й е тъмна, но пък сестра й е била руса. Вгледай се в скулите и в челюстта й. Аз съм алорнски крал и знам как изглеждат те. Тя и Лизел могат да бъдат сестри.
— Всъщност наистина си приличат. Как съм могъл да го пропусна?
— Защото си наел Брадор да е твое око и ухо — отговори Гарион. — Аз не се доверявам толкова на очите на другите.
— Белдин също ли е алорн?
— Никой не знае. Тялото му е деформирано до такава степен, че националността му не може да се определи.
— Бедният!
— Не го съжалявай — каза Гарион. — Той е на шест хиляди години и може да те превърне в жаба. И освен това е много по-умен от Белгарат.
— Но видът му е толкова неугледен…
— Ходи мръсен, защото изобщо не го е грижа как изглежда — каза Гарион. — Белдин приема тази форма, за да ходи сред нас, хората. Грозен е, но това въобще не му пречи. Другата форма, която приема, е направо великолепна.
— Друга форма ли?
— Вълшебниците могат да променят облика си. Понякога човешкото тяло не е подходящо за онова, което правят. Белдин обича да лети, така че прекарва повечето си време като ястреб със синя ивица по крилете.
— Аз съм любител на лова със соколи, Гарион. На света няма такава птица.
— Кажи го на него. — Гарион посочи грозния гърбав магьосник, който ръфаше пилето със зъби.
— Можеше първо да го нарежеш — подхвърли Поулгара.
— Защо? — попита Белдин.
— По-възпитано е.
— Поул, аз те научих да летиш и да ловуваш. Не се опитвай да ме учиш как да ям.
