Пазачите на храма излязоха на билото на хълма. Бяха без копия, но всеки беше облечен с ризница и имаше меч и щит. Спряха за миг да разберат какво става и се хвърлиха в атака. Хрътката ги водеше, тичайки с оголени зъби и страховито ръмжене: Сади подкара коня си напред да я пресрещне, стискайки в ръката си цяла шепа прах. Звярът подскочи да свали евнуха от седлото, ала Сади хладнокръвно хвърли праха в муцуната му. Животното тръсна голямата си глава, опитвайки се да изчисти очите си, и след миг кихна, зениците му са разшириха и ръмженето му се превърна в ужасено скимтене. После хрътката нададе пронизителен, почти човешки писък и побягна, виейки от болка.
— Напред! — извика Гарион и нападна идващите пазачи.
Те бяха много по-сериозен противник от войниците от Даршива и шансовете да се справят с тях леко бяха твърде минимални. Един мъж, по-едър от останалите, предвождаше атаката. Гарион го обезвреди с един-единствен замах на меча на Желязната хватка.
Чу отляво звук от удар на стомана в стомана, но не посмя да откъсне поглед от връхлитащите насреща му противници. Посече още двама, а Кретиен се сблъска с коня на трети и изхвърли ездача му на земята. Гарион разкъса редиците на неприятелите и обърна коня.
Закат беше притиснат здраво между двама облечени в ризници мъже. Изглежда, току-що бе повалил трети и сега другите двама го нападаха от две страни. Гарион пришпори Кретиен да му помогне, но Тот го изпревари: вдигна с огромната си ръка единия от неприятелите на Закат от седлото и го хвърли върху един голям камък край пътя. Малореанецът се обърна към другия си враг, сръчно парира и след това го прободе в сърцето.
Камите на Силк сееха смърт на всички страни. Един пазач яздеше в кръг, вкопчил се в дръжката на ножа, стърчащ от корема му. Пъргавият дребен драснианец скочи от коня си зад седлото на друг неприятел, замахна и преряза гърлото му. Кръв рукна от устата на облечения в ризница мъж и тялото му се строполи на земята.
Бяха останали само двама неприятели, които се опитаха да избягат, ала Дурник и Белдин повалиха и тях и всичко стихна.
— Добре ли си? — обърна се Гарион към Закат.
— Да — отговори малореанецът. Дишаше тежко.
— Изглежда, вече си възвръщаш формата.
— Имах много сериозни основания за това. — Закат погледна критично въргалящите се на пътя тела. — Когато всичко това приключи, ще се разпоредя тази организация да бъде разпусната — заяви той. — Не зная защо, но идеята за частните армии ме дразни.
— Измъкна ли се някой от тях? — попита Силк.
— Нито един — отговори Дурник.
— Това е добре. — Дребничкият драснианец се намръщи. — Но какво търсеха толкова далече на юг?
— Вероятно са искали да предизвикат безредици тук, така че войските на Даршива да се отклонят от основната военна сила на Урвон — отговори Белгарат. — Мисля, че вече трябва да сме винаги нащрек. Възможно е в тази местност по всяко време да гъмжи от въоръжени до зъби войници. — Той се обърна към Белдин. — Отиди на разузнаване. Опитай се да разбереш какво е намислил Урвон и къде се намира армията на Даршива. Нали не искаме да попаднем между тях.
— Това ще отнеме доста време — отговори гърбавият вълшебник. — Даршива е доста обширно кралство.
— Тогава по-добре тръгни веднага.
Тази нощ приятелите се подслониха в руините на някакво село. Белгарат и Гарион претърсиха околността и установиха, че районът е безлюден. На следващата сутрин двата вълка избързаха напред, но отново не срещнаха никого.
Почти се беше свечерило, когато Белдин се върна.
— Урвон успя да обходи армията ти — каза той на Закат. — Има поне един способен генерал, който знае какво прави. Неговите войски сега са в Даласианските планини и се придвижват на юг в бърз поход. Атеска трябва да остане близо до крайбрежието, за да посрещне даршиванците и техните слонове.
— Видя ли Урвон? — попита Белгарат.
Белдин се изсмя късо и грозно.
— О, да. Вече е съвсем луд. Разнасят го върху трон насам-натам и прави евтини номера, за да докаже божествеността си. Съмнявам се дали би могъл да съсредоточи волята си достатъчно, за да накара дори едно цвете да увехне.
— Нахаз с него ли е? — попита Белгарат.
Белдин кимна.
— Точно до него и шепне нещо в ухото му. Бих казал, че трябва да контролира съвсем изкъсо своята играчка. Ако Урвон започне да дава грешни заповеди, армията му може да се лута из тези планини, докато войниците побелеят и измрат от старост.
Белгарат се намръщи.
— Това не се вписва в сведенията, които сме събрали досега. Цялата информация сочи, че Нахаз и Морджа съсредоточават силите и вниманието си един срещу друг.
— Може пък вече всичко да е свършило — сви рамене гърбавият вълшебник. — Сигурно Морджа вече е загубил.
— Съмнявам се. Ако беше така, щеше да се вдигне много шум и щяхме да научим.
— Кой може да каже със сигурност защо демоните постъпват по един или друг начин? — Белдин се намръщи и прокара пръсти през сплъстената си коса. — Хайде да приемем фактите такива, каквито са, Белгарат. Зандрамас знае, че трябва да отиде в Кел, това се отнася и за Нахаз. Мисля, че всичко се превръща в едно напрегнато състезание. Всички се опитваме да стигнем първи до Кайрадис.
— Имам чувството, че пропускам нещо — рече Белгарат — Нещо много важно.
— Помисли си. Може и да ти е трудничко, но все пак го направи.
Белгарат пренебрегна хапливата забележка.
С наближаването на вечерта надвисналата над земята пелена от дим и пепел започна да се разсейва, но заради гъстите облаци не стана по-светло. Даршива не преставаше да бъде страна на изсъхнали дървета, плесени и зеленясали локви. Питейната вода се превръщаше в проблем. Запасите, които бяха взели, отдавна се бяха изчерпали. Продължиха да яздят и през нощта, като Гарион и Белгарат избързаха напред, преобразени във вълци. Този път не бяха тръгнали да търсят скрити неприятели, а се надяваха да намерят прясна вода. С острото си обоняние веднага долавяха вонята на застоялите локви и блата и ги отминаваха, без дори да изтичат да тях да ги проверят.
В мрачната безрадостна гора Гарион срещна една вълчица. Беше измършавяла, мръсна и куцаше с предния ляв крак. Вълчицата го погледна предпазливо и оголи зъби в знак на предупреждение.
Той седна на задните си лапи, показвайки миролюбивите си намерения.
„Какво правиш тук?“ — попита тя на езика на вълците.
„Просто минавам — отговори учтиво той. — Нямам намерение да търся дивеч тук, в твоите ловни полета. Искам само да се напия с чиста вода.“
„Вода извира от другата страна на онзи хълм — каза тя и обърна глава към едно възвишение. — Пий, колкото искаш.“
„Има и други с мен“ — рече той.
„Твоята глутница? — Вълчицата предпазливо се приближи, подуши го и прошепна обвиняващо: — Миришеш на човек.“
„В моята глутница има и хора — призна Гарион. — А къде е твоята глутница?“
„Заминаха — отвърна вълчицата. — Когато вече нямате какво да се яде тук, те се отправиха към планините. Аз не можах да ги последвам.“ — Тя облиза наранения си крак.
„Къде е твоят другар?“
„Той вече не може нито да тича, нито да ловува. Понякога отивам да видя костите му.“ — Вълчицата го каза с дълбоко достойнство и Гарион почувства как в гърлото му засяда горчива буца.
„Как ловуват с тази болна лапа?“
