охрана и Силк, Гарион и Закат влязоха и поеха по безлюдните улици.
— Да се опитаме да открием някого — рече Силк. — Ако не намерим жива душа, ще оберем няколко магазина и ще се снабдим с необходимите ни провизии.
— Никога ли не плащаш за онова, което купуваш, Келдар? — попита рязко Закат.
— Не, ако не е абсолютно необходимо. Нито един честен търговец на света не пропуска шанса да открадне нещичко. Хайде да побързаме, а?
— Знаеш ли, този дребосък е много покварен — каза Закат на Гарион.
— Знам — засмя се Гарион. — От време на време всички го забелязваме.
Зад един ъгъл видяха група мъже, които товареха голяма каруца под ръководството на дебел потен мъж.
Силк спря коня си и попита:
— Приятел, къде са хората в този град?
— Отидоха си. Избягаха в Гандахар и Даласия.
— Избягали? Че защо?
— Къде си бил, човече? Ами защото Урвон идва.
— Наистина ли? Не съм чувал такова нещо.
— Всички в Даршива го знаят.
— Зандрамас ще го спре — заяви уверено Силк.
— Тя не е тук. — Дебелакът се обърна и извика на един от работниците: — Внимавай с тази кутия. В нея има чупливи неща.
Силк даде знак на приятелите си да се приближат и попита:
— Къде ли е отишла? Имам предвид Зандрамас.
— Кой го е грижа? Откакто тя пое управлението, в Даршива вече не може да се живее — рече дебелият и попи потта от лицето си с мръсна носна кърпичка.
— По-добре не приказвай такива неща на висок глас. Гролимите могат да те чуят.
— Ха, гролимите! — изсумтя дебелакът. — Те бяха първите, дето избягаха. Армията на Урвон ги хвърля на кладата веднага щом ги плени.
— Но защо Зандрамас напуска страната?
— Никой не знае какво прави Зандрамас и защо го прави. — Дебелият се огледа и заговори по-тихо: — Да си остане само между нас, приятелю. Аз мисля, че е луда. Организирала някаква церемония в Хемил. Коронясала някакъв ерцхерцог от Мелцена и заявила, че той е императорът на Малореа. Обзалагам се, че ще го скъсят с една глава, щом Кал Закат го хване.
— Бих искал да заложа малко пари на това твое предположение — измърмори Закат.
— След това Зандрамас държала реч в храма на Хемил — продължи дебелият. — Заявила, че дългоочакваният ден е близо. Ха! Гролимите разправят това от толкова години, че никой не си спомня кога са започнали. Изглежда обаче, че приказват за различни дни. И значи Зандрамас дойде тук преди няколко дни и каза, че наближавал денят, в който щял да бъде избран новият бог на ангараките. Вдигна ръка към небето и каза: „Това е знак за вас, че аз ще надделея.“ За малко да й повярвам, но чакай първо да ти обясня. Изпод кожата й струеше светлина. Помислих си, че наистина може и да се случи нещо, но аптекарят, дето има магазин до моя, ми каза, че Зандрамас била магьосница и можела да накара хората да виждат всичко, което пожелаела. Та това значи обяснявало светлината под кожата й.
— Тя каза ли още нещо? — попита го сериозно Силк.
— Само това, че новият бог ще се появи преди да свърши лятото.
— Да се надяваме, че е права — рече дребничкият драснианец. — Новият бог може да сложи край на тази бъркотия.
— Съмнявам се — отговори мрачно дебелият мъж. — Мисля, че ще изпаднем в още по-лошо положение.
— Сама ли беше? — попита го Силк.
— Не. Придружаваше я фалшивият император и онзи белоок гролим от храма в Хемил. Той я следва навсякъде като дресирана маймунка.
— Още някой?
— Едно момченце. Не знам откъде го е взела. Но преди да замине, Зандрамас ни каза, че армията на Урвон, ученика на Торак, идвала към града и заповяда на всички да излязат и да го спрат. А след това замина на запад. И естествено всеки взе каквото може да носи и всички избягаха. Не сме чак толкова глупави да застанем на пътя на цяла армия!
— Ти защо си изостанал? — попита го Силк.
— Защото това е магазинът ми — отговори дебелият с болка в гласа. — Работих цял живот, докато го построя. Няма да избягам и да оставя да го ограбят.
— О — рече Силк и заостреният му нос трепна заинтригувано. — С какво по-точно търгуваш, приятелю?
— С всичко — отвърна мъжът, погледна критично работниците си и викна: — Сложете тези сандъци по- близо един до друг! Има още много за товарене.
— Какво разбираш под „всичко“? — настоя Силк.
— Домакински стоки, инструменти, платове, храни — такива неща.
— Добре — рече дребничкият драснианец и носът му потрепери още по-силно. — Може би ще купя нещо от теб. На мен и приятелите ми ни предстои дълъг път и трябва да попълним запасите си. Ти спомена храни. Какви точно?
Дебелият търговец присви очи.
— Хляб, сирене, масло, сушени плодове, шунка. Дори имам и прясно говеждо месо. Но ви предупреждавам, че всичко това ще ви струва много скъпо. Храната в тази част на Даршива е доста оскъдна.
— О — отговори му любезно Силк, — все пак не мисля, че ще струва чак толкова скъпо — освен ако не възнамеряваш да изчакаш Урвон.
Търговецът го изгледа невярващо.
— Знаеш — продължи Силк, — че трябва да тръгваш, и то бързо, приятелю. Не можеш да натовариш всичката стока от магазина в каруцата, а освен това няма да можеш да се придвижваш бързо с този товар. Приятелите ми и аз имаме бързи коне, така че можем да си позволим да изчакаме тук още малко. След като заминеш, бихме могли да влезем в магазина ти и да се снабдим с провизиите от които имаме нужда.
Лицето на търговеца изведнъж пребледня.
— Но това е кражба! — изпъшка той.
— Е, някои хора го наричат и така. — Драснианецът направи пауза, давайки време на търговеца да осъзнае напълно всички страни на положението. На лицето на дебелия мъж се изписа болка. Силк въздъхна. — Но за нещастие имам чувствителна съвест. Не мога да понеса мисълта, че мамя някой честен човек, освен ако наистина не съм принуден да го направя. — Той извади кесията си, отвори я и надникна вътре. — Имам десетина сребърни монети. Съгласен ли си за пет от тях аз и приятелите ми да вземем толкова храна, колкото можем да носим?
— Това е оскърбително малка сума! — изфъфли търговецът.
С израз на съжаление Силк затвори кесията и каза:
— Е, тогава просто трябва да изчакаме да тръгнеш. Мислиш ли, че ти и твоите хора ще се бавите още много?
— Но вие ме ограбвате! — изкрещя търговецът.
— В никакъв случай. Ето как аз виждам нещата — аз съм купувачът, при това единственият на пазара в този град. Моето предложение е пет сребърни монети. Приеми го или го отхвърли. Ще те изчакаме ето там, докато решиш. — Силк обърна коня си и тръгна заедно с Гарион и Закат към една голяма къща от другата страна на улицата.
Докато слизаха от седлата, малореанецът едва успяваше да сдържа напушилия го смях.
— Още не е напълно убеден — промърмори Силк. — Трябва му още съвсем мъничко натиск. — Той отиде до заключената врата на къщата и извади от ботуша си дълга игла. Пъхна я в ключалката, след миг се чу силно изщракване и бравата се отвори. — Трябват ни маса и три стола — каза той на приятелите си. —
